Той повдигна рамене, обладан от лошо предчувствие.
— Ами рубините? — продължи комисарят. — Какво мислите, че е направено с тях?
— Взел ги е, за да заблуди следствието, разбира се — каза господин Кареж. — Тези рубини са силна улика против него. Той знае това и сигурно се е погрижил да се отърве от тях.
Поаро се усмихна.
— Аз имам една идея относно рубините. Кажете ми, господа, какво знаете за един мъж, наричан Маркизът?
Комисарят се наведе напред като ужилен.
— Маркиза? — попита той. — Маркиза ли? Мислите ли, че той е замесен в тази работа, господин Поаро?
— Аз само ви попитах какво знаете за него.
Комисарят направи изразителна гримаса.
— Малко неща. Поне не толкова, колкото бихме искали да знаем. — забеляза той с тъжна усмивка. — Той „работи“ зад кулисите, нали разбирате? Има си подчинени, които вършат черната работа вместо него. Той ги превъзхожда във всяко отношение, в това сме сигурни. Маркизът не произхожда от класата на престъпниците.
— Французин ли е?
— Д-да. Поне така мислим ние, но не сме сигурни. Той е „работил“ във Франция, в Англия, в Америка. През миналата есен имаше серия грабежи в Швейцария, които се приписваха нему. Във всеки случай е съвършен джентълмен, говорещ еднакво добре френски и английски, а произходът му е загадка за нас.
Поаро кимна и стана да си ходи.
— Не можете ли да ни кажете нещо повече, господин Поаро — настоя комисарят.
— Засега не — отвърна детективът. — Но може би в хотела ми ме очакват новини.
Господин Кареж се почувства неудобно.
— Ако Маркизът е замесен в тази история… — започна той и замълча.
— Това обръща с главата надолу нашата теория — довърши вместо него господин Кокс.
— Но не обръща моята — усмихна се Поаро. — Напротив, аз мисля, че се съгласува добре с нея. Довиждане, господа. Ако се добера до сведения, които биха имали някаква стойност, ще ви ги съобщя незабавно.
Той закрачи към хотела си с мрачно лице. В негово отсъствие бе пристигнала телеграма. Отвори я, прочете я бавно, после още веднъж и я мушна в джоба си. Горе в стаята го очакваше камериерът му.
— Изморен съм, Джордж, много съм изморен. Поръчай ми, моля ти се, чаша шоколад.
След малко чашата с гъстото питие бе поднесена на малката масичка. Джордж се готвеше да се оттегли когато господарят му заговори:
— Вярвам, Джордж, че ти добре познаваш английската аристокрация?
Джордж скромно се усмихна.
— Мисля, че е така, господине — отвърна той.
— Предполагам, че си на мнение, Джордж, че престъпниците неизменно произхождат от нисшите класи?
— Не винаги, господине. Девайският херцог си имаше големи неприятности с най-малкия си син. Той напусна Итън по причини, които се потулиха, и след това на няколко пъти бе обвиняван в кражба. Полицията не възприе становището, че това е обикновена клептомания. Много умен млад мъж, господине, но престъпен до мозъка на костите, ако мога така да се изразя. Негова Светлост го изпрати в Австралия и аз дочух, че там са го осъдили под чуждо име. Много странно, господине, но така си е. Не ще и дума, че младият господин никога не е бивал материално затруднен.
Поаро бавно кимна с глава.
— Любов към приключенията — промърмори той — и нещо в мозъка, което дава тласък.
Поаро извади телеграмата от джоба си и пак я прочете.
— После, да вземем дъщерята на Мери Фокс — продължи камериерът замислен. — Тя беше страшна измамница и омаскари много добри семейства. Има и още много примери, които си спомням.
— Ти имаш богат опит, Джордж — промърмори Поаро. — Често се питам не се ли чувстваш подценяван да служиш при мен, след като си служил в толкова титуловани семейства. Обяснявам си го с любов към приключенията от твоя страна.
— Не само това, господине, — обясни Джордж. — Просто случайно прочетох в „Сосайъти Снайпърс“, че сте били приет в Бъкингамския дворец. Тъкмо тогава търсех нова работа. Във вестника пишеше, че Негово Величество ви приел много любезно и високо ценял вашите способности.
— О, да, — каза скромно Поаро. — Винаги искаме да узнаем причините на неща.
Той помисли малко и изведнъж попита:
— Телефонира ли на госпожица Папополус?
— Да, господине. Тя и баща й с удоволствие ще вечерят с вас довечера.
— Да, — каза замислен Поаро.
Той изпи шоколада си, остави внимателно чашата точно в средата на подноса и тихо заговори повече на себе си, отколкото на камериера:
— Катеричката, добри ми Джордж — събира орехи през есента, за да има храна през зимата. Човечеството, Джордж, също трябва да учи някои неща от по-нисшите представители на животинското царство. Аз винаги съм го правил. Бивал сьм и котка, която дебне край мишата дупка. Бивал съм и доброто куче, което души следите, без да вдига носа си от дирята. Бивал съм също така и катеричка, добри ми Джордж. Винаги съм събирал оттук-оттам по някой дребен факт. Сега отивам в хралупата си и ще извадя един орех, който съм оставил там преди седемнадесет години. Слушаш ли ме, Джордж?