— Тук стават самоубийствата — забеляза Зия.
Поаро повдигна рамене.
— Да, така казват. Мъжете са глупави, нали, госпожице? Да ядеш, да пиеш, да вдишваш свежия въздух е приятно. Глупаво е да се откажеш от всичко това само защото си загубил пари или защото сърцето ти е наранено. Любовта понякога е фатална, нали?
Зия се изсмя.
— Не би трябвало да се надсмивате над любовта, госпожице — каза Поаро, размахвайки поучително показалеца си. — Тъкмо вие, която сте млада и красива.
— Едва ли — усмихна се тъжно Зия. — Вие забравяте, че аз съм на тридесет и три години, господин Поаро. Аз съм откровена с вас, защото не бих могла другояче. Както припомнихте на баща ми, точно седемнадесет години изминаха от деня, в който ни помогнахте в Париж.
— Като ви гледам, струва ми се, че не е било така отдавна — каза галантно Поаро. Тогава бяхте същата както и сега, госпожице. Само може би малко по-бледа, по-слаба и по-сериозна. Шестнадесетгодишна, току-що напуснала пансиона. Нито вече малката пансионерка, нито още жена. Вие бяхте така нежна, очарователна, госпожице Зия. Другите несъмнено са мислели същото.
— На шестнадесет години — каза Зия, — си невинен и малко глупав.
— Може би е така — съгласи се Поаро. — Да, така е, на шестнадесет години човек е доверчив, нали? Вярва това, което му казват.
Дори и да беше забелязал косия поглед, с който тя го стрелна, той не даде вид, че е разбрал, а замечтано продължи:
— Интересен случай беше вашият. Баща ви, госпожице, никога не разбра истинската му същност.
— Не?
— Когато поиска да му обясня всичко с подробности, аз му казах: „Без да стане скандал, аз ви върнах загубеното. Повече въпроси не бива да ми задавате“. Знаете ли, госпожице, защо постъпих така?
— Нямам си представа — каза младата жена хладно.
— Защото имах в сърцето си малко топлинка към една малка пансионерка, така бледа, така слабичка и така сериозна.
— Не разбирам за какво говорите! — извика ядосана Зия.
— Наистина ли не разбирате, госпожице? Нима забравихте Антонио Пирецио?
Той чу как тя хладно пое дъх.
— Антонио започна работа като помощник в магазина, но не беше този начинът, по който той би могъл да се добере до това, което търсеше. Един помощник може все пак да погледне дъщерята на господаря си, нали? Особено ако е хубав и с пъргав език. И тъй като двамата млади не могат да си гукат през цялото време, те понякога говорят и за неща от общ интерес. Такова едно много интересно нещо веднъж беше във временно притежание на господин Папополус. И понеже, както вие казвате, госпожице, младите са глупави и доверчиви, за нея не беше трудно да му се довери и да му покаже за миг интересната вещ, с което и да му открие мястото, където тя се съхранява. А после, когато интересният предмет изчезва, когато невероятната катастрофа се случва, уви, в какво ужасно положение се озовава малката пансионерка! Тя е изплашена до смърт, бедничката. Да каже или да не каже? И тогава се появява този превъзходен приятел Еркюл Поаро. Нещата се нареждат като по чудо. Безценните фамилни скъпоценности са върнати, и то без да се задават неудобни въпроси.
Зия се обърна рязко към него:
— Вие сте знаел през цялото време?! Кой ви го каза? Онзи… Антонио ли?
Поаро поклати глава.
— Никой не ми го е казвал — каза тихо той. — Сам се досетих. Добра идея, нали, госпожице? Виждате ли, ако човек не е досетлив, няма голяма полза да бъде детектив.
Младата жена не отговори нищо и продължи да върви редом с него. После попита с леко дрезгав глас:
— Е, добре, какво смятате да правите? Ще кажете ли на баща ми?
— Не! — каза рязко Поаро. — Положително не!
Тя го погледна с любопитство.
— Искате ли нещо от мен?
— Искам помощта ви, госпожице.
— Кое ви накара да мислите, че аз мога да ви помогна?
— Не мисля. Надявам се само.
— И ако не ви помогна? Тогава… ще кажете ли на татко?
— Не, разбира се, че не. Освободете се от тази мисъл, госпожице. Аз не съм изнудвач. Аз не ви заплашвам с тайната ви.
— Ами ако откажа да ви помогна… — започна бавно девойката.
— Тогава ми отказвате и това е всичко.
— В такъв случай, защо… — тя не довърши мисълта си.
— Слушайте и аз ще ви кажа защо. Жените, госпожице, са щедри. Ако те могат да услужат някому, който им е бил в помощ, те го правят. Веднъж аз бях щедър към вас, госпожице. Когато можех да проговоря, аз си задържах езика зад зъбите.
Отново настъпи мълчание, което девойката наруши:
— Баща ми ви намекна нещо онзи ден.
— Това беше много любезно от негово страна.
— Аз не мисля — каза бавно Зия, — че бих могла да добавя нещо към това.