— Благодаря, благодаря, благодаря ти, татко! Прекрасни са! Ти винаги ми правиш изключителни подаръци.
— Няма нищо — каза Ван Олдин, потупвайки я по рамото. — Знаеш, че ти си цялото ми богатство, Рути.
— Ще останеш за вечеря, нали, татко?
— Не мисля. Ти се канеше да излизаш, струва ми се?
— Да, но това лесно може да се отложи. Не е нещо особено.
— Не бива — каза Ван Олдин. — Дръж си на думата. Аз имам достатъчно много занимания. Ще се видим утре, скъпа. Ако ти се обадя по телефона ще можем да се видим в Гилбрайт?
„Гилбрайт, Гилбрайт, Гътбертсън & Гилбрайт“, бяха лондонските адвокати на Ван Олдин.
— Добре татко. — Тя се поколеба. — Мисля, че то… това… няма да възпрепятства отиването ми в Ривиерата?
— Кога заминаваш?
— На четиринадесети.
— О, бъди спокойна. Тези работи се уреждат бавно. Между впрочем, Рут, ако бях на твое място, не бих взел този накит в чужбина. Дай го в банката.
Мисис Кетринг кимна.
— Не ми се ще да бъдеш ограбена и убита заради „Огненото сърце“ — пошегува се милионерът.
— А пък ти свободно си го носеше в джоба — засмя се дъщерята.
— Да…
Някакво особено колебание привлече вниманието й.
— Какво има, татко?
— Нищо. — Той се усмихна. — Сетих се за едно малко приключение в Париж.
— Приключение ли?
— Да. През нощта, когато купих това — той посочи кутията.
— О, разкажи ми.
— Нищо особено, Рути. Някакви апаши връхлетяха отгоре ми, аз стрелях по тях и те мигновено офейкаха.
Тя го изгледа с възхищение.
— Костелив орех си ти, татко.
— Честна дума, такъв съм, Рути.
Той я целуна нежно и се сбогува. Прибра се в „Савоя“ и незабавно нареди на Кентън:
— Намерете ми един човек на име Гоби. Ще откриете адреса му в частния ми бележник. Да бъде тук утре сутринта в девет и половина.
— Да, сър.
— Искам също да видя мистър Кетринг. Опитайте да го откриете. Потърсете го в клуба му… Във всеки случай, издирете го някак си и ни уредете среща за утре сутринта тук. Нека бъде по-късно, да речем в дванадесет. Хора от неговия сой не са ранобудни.
Секретарят кимна, че е разбрал нарежданията. Ван Олдин се остави в ръцете на камериера си. Банята му беше готова и докато се излежаваше с удоволствие в топлата вода, мислите се върнаха към разговора с дъщеря му. Общо взето той бе доволен. Проницателният му ум отдавна бе установил факта, че разводът е единственият възможен изход. Рут бе приела предложеното разрешение на въпроса с повече готовност, отколкото бе очаквал. Да, въпреки нейното примирение, той бе останал с някакво смътно чувство на неудовлетвореност. Нещо в държанието й, както почувства той, не бе съвсем естествено. Той смръщи вежди и промърмори:
— Може би фантазирам. И все пак, обзалагам се, че тя не ми каза всичко.
ГЛАВА ПЕТА
ЕДИН ПОЛЕЗЕН ГОСПОДИН
Ръфъс Ван Олдин току-що бе приключил със закуската от кафе и препечен хляб — единственото, което си позволяваше сутрин, когато Кентън влезе в стаята.
— Мистър Гоби е долу, сър, и ви очаква.
Милионерът погледна часовника. Беше точно девет и половина.
— Чудесно — отряза той. — Доведете го тук.
След минута-две мистър Гоби влезе в стаята. Той беше дребен възрастен човек, опърпано облечен, с очи, които внимателно оглеждаха всичко из стаята, без ни веднъж да се спрат на човека, който го бе извикал.
— Добро утро, мистър Гоби, — каза милионерът. — Седнете.
— Благодаря, мистър Ван Олдин.
Мистър Гоби седна, постави ръце на коленете и се взря настойчиво в радиатора.
— Имам една поръчка за вас.
— Да, мистър Ван Олдин?
— Дъщеря ми е омъжена за Дерик Кетринг, както може би знаете.
Мистър Гоби премести погледа си от радиатора върху лявото чекмедже на писалищната маса, а по лицето му премина бледа усмивка на съгласие. Мистър Гоби знаеше доста работи, ала никога не обичаше да признава това.
— По мой съвет тя се кани да подаде молба за развод. Това, разбира се, е работа на адвокатите. Но поради лични съображения аз се нуждая от най-пълни и подробни сведения.
Мистър Гоби загледа корниза и измънка:
— За мистър Кетринг?
— За мистър Кетринг.
— Разбирам, сър.
Мистър Гоби се изправи.
— Кога ще бъдете готов с тях?