— Бързате ли, сър?
— Аз винаги бързам — отвърна милионерът.
Мистър Гоби се усмихна утвърдително на прозореца.
— Да определим два часа днес следобед, сър? — предложи той.
— Чудесно — одобри другият. — Довиждане, Гоби.
— Довиждане, мистър Ван Олдин.
— Този човек е много полезен — каза милионерът, след като Гоби си отиде и при него влезе секретарят. — В своята област е специалист.
— А каква е неговата област?
— Сведенията. Дайте му двадесет и четири часа и той ще разголи отпреде ви частния живот на Кентърбърийския архиепископ.
— Полезен екземпляр — каза усмихнат Кентън.
— Един-два пъти ми е правил услуга — продължи Ван Олдин. — И тъй, Кентън, аз съм готов за работа.
Следващите няколко часа протекоха в делова работа. Беше дванадесет и половина, когато телефонът позвъня и на мистър Ван Олдин съобщиха, че се обадил мистър Дерик Кетринг. Кентън погледна Ван Олдин и разтълкува лекото му кимване.
— Помолете мистър Кетринг да дойде, моля.
Секретарят събра книжата и се оттегли. Той и посетителят се срещнаха на вратата и Дерик Кетринг се отмести, за да му стори път. След това влезе и затвори вратата след себе си.
— Добро утро, сър. Имали сте желание да ме видите?
Ленивият глас с леко ироничния си оттенък породи спомени у Ван Олдин. Той криеше нещо привлекателно у себе си — винаги бе крил нещо очароващо. Ван Олдин втренчи поглед в зет си. Дерик Кетринг бе тридесет и четири годишен, слабоват, с продълговато лице, което и сега имаше нещо неопределимо детско в себе си.
— Влезте — започна рязко Ван Олдин. — Седнете.
Кетринг свободно се настани в едно кресло и търпеливо учуден, се загледа в тъста си.
— Отдавна не сме се виждали, сър, — намекна любезно той. — Струва ми се, около две години. Видяхте ли се с Рут?
— Видях се снощи с нея — каза Ван Олдин.
— Добре изглеждаше, нали? — запита зетят.
— Не знаех, че сте имали особена възможност да съдите за това — отвърна сухо Ван Олдин.
Дерик Кетринг повдигна вежди.
— О, понякога се срещаме в нощния клуб, знаете — каза живо той.
— Не възнамерявам да правя намеци — рязко отсече Ван Олдин. — Посъветвах Рут да подаде молба за развод.
Дерик Кетринг не се помръдна.
— Колко грубо! — измърмори той. — Имате ли нещо против, ако запуша, сър?
Той си запали цигара и изпусна облак дим, докато прибавяше с безразличие:
— И какво каза Рут?
— Рут възнамерява да последва съвета ми — отвърна бащата.
— Наистина?
— Това ли е всичко, което има да ми кажете? — настоя Ван Олдин.
Кетринг тръсна пепелта от цигарата си в камината.
— Знаете ли — каза с отвлечен глас той, — мисля, че Рут ще направи голяма грешка.
— Според вас несъмнено е така — рече навъсен Ван Олдин.
— О, слушайте — подхвана другият, — нека не бъдем егоисти. Аз наистина не мисля за себе си в момента. Мислех за Рут. Знаете, че моят беден старик няма да изкара още дълго: всички лекари твърдят това. Нека Рут потрае още година-две, тогава аз ще стана лорд Леконбъри, а тя графиня Леконбъри, което беше и целта на нейния брак с мен.
— Спестете си проклетото безсрамие! — изръмжа Ван Олдин.
Дерик Кетринг му се усмихна без да помръдва.
— Съгласен съм с вас — каза той. — Това е остаряло схващане. Днес титлата не е нищо. Все пак Леконбъри е чудесно старо кътче и на това отгоре ние сме една от най-старите фамилии в Англия. За Рут ще бъде много досадно да се разведе с мен, за да се оженя повторно ц да направя някоя друга жена вместо нея графиня Леконбъри.
— Аз говоря сериозно, млади човече — възропта Ван Олдин.
— О, аз също — настоя Кетринг. — Имам значителни финансови затруднение и един развод с Рут ще ме натика в миша дупка. Най-после, щом е изтърпяла десет години, защо да не потрае още малко? Давам ви честната си дума, че старецът ще се държи най-много още година и половина и, както вече казах, би било жалко Рут да не постигне това, заради което се омъжи за мен.
— Искате да кажете, че дъщеря ми ви взе заради титлата и ранга?
Дерик Кетринг се засмя със смях, в който нямаше самодоволство.
— Вие не мислите — каза той, — че се оженихме по любов?
— Зная — бавно отвърна Ван Олдин, — че преди десет години в Париж говорехте съвсем друго.
— Нима? Възможно е. Рут бе много привлекателна, знаете — приличаше на ангел или на светица, на нещо, което сякаш е слязло от някоя църковна ниша. Имах, спомням си, чудесни идеи — да обърна нова страница, да се установя и заживея според най-тежките традиции на англичанина с прекрасната си жена, която ме обича.
Той пак се изсмя, още по-иронично, и допълни:
— Предполагам, че не вярвате в това?