— И ако избера Мисти за свой приоритет?
— Страхувам се, че ще трябва да се намеся. Ще живее само ако не пречи. Правя това, защото те обичам, нали разбираш: взел съм присърце интересите ти.
Беше смразяващо да чуеш Йохан да говори за любов, той не знаеше значението на думата.
— Искам да ме изслушаш много внимателно, чичо. — Алекс се опитваше да използва дарбата си, макар че бях в стаята. Сега беше моментът, в който имахме нужда от обаятелен човек. „Помисли, Мисти, как можеш да овладееш дарбата си, за да не попречи на това?“ До този момент тя винаги бе пречила.
Но по време на дебатите Алекс се забавляваше и не вярваше в онова, което казваше. Сега беше сто процента искрен. Моята дарба със сигурност щеше да усили въздействието на думите му, а не да го намали.
— Алекс?
— Мисти, моля те, остави ме да говоря с чичо си. — Алекс не искаше вниманието на Йохан да бъде насочено към мен.
— Исках само да кажа, че ако това е истина, мога да ти помогна. — Говорех тихо с надеждата, че само той ще ме чуе.
Лицето му първо се сбърчи, после, когато значението на думите ми достигна до него, се отпусна.
— Чичо, знам, че си имал труден старт в живота. Знам достатъчно за баба си и дядо си, за да разбера, че не са се отнасяли правилно с теб.
Усещах вълните искреност, които обгръщаха думите му, оставих дарбата си да подсили значението им. Надявах се, че като приливна вълна комбинацията от дарбата на Алекс и моята ще бъде достатъчна да отклони Йохан от мислите за убийство.
— И дойде тук, за да накажеш родителите ми, задето са ме изоставили. — Алекс погледна майка си и баща си, озадачен от сигналите, които получаваше от тях — Мириам излъчваше копнеж, а Роджър като че ли искаше да се защити. — Те са постъпили като вашите родители, които са те отхвърлили.
— Те никога не бяха там за мен — съгласи се Йохан. — Баща ни се интересуваше само от Роджър.
— През последните няколко дни се чувствам така, сякаш изпитвам същата болка като теб. Обичал си ги, но те са се отказали от теб. Аз обичам Мисти и мислех, че съм я изгубил. Болката е... огромна. Непоносима.
Йохан слушаше, за първи път наистина слушаше.
— Но, моля те, онези, които са сложили началото на това, отдавна са мъртви. Всички в тази стая са жертви на жестокостта им. На Джейсън не бе позволено да познава брат си, а аз дори не разпознавам в онази жена майка си, брат ти е бил научен да мрази собствената си кръв, а Мисти страда просто защото животът й се преплете с моя.
Лицето на Йохан омекна.
— Правя това за теб, Алекс. Търся това семейство заради теб... толкова отдавна, за да мога да те спася от тях. Всичко, което съм направил, парите, които съм натрупал, е било заради теб.
— Виждам, сторил си толкова много. Но бих искал да имам възможност да разговарям с родителите си и сам да преценя. — Дарбата му бе в пълната си сила, в гласа му звънтеше искреност, нямаше място за възражения.
Йохан не можеше да му устои.
— Да, да, трябва да имаш възможност да разпиташ родителите си. После ще се отърва от тях заради теб. — Йохан направи така, че грубите му думи да прозвучат съвсем обикновено, сякаш щеше да изхвърли боклука в отредения за това ден.
Мириам нададе тих стон, молеше се. Някак безмълвно.
— А какво ще стане, ако според мен те заслужават да живеят?
— Ще обмисля въпроса. Понякога е по-добро наказание да оставиш някого да живее със загубата. Сега съжалявам, че баща ми не живя по-дълго. Роджър трябва да разбере какво е да страдаш. — Йохан се наведе напред, пръстите му сега бяха по-близо до завързаните китки на Джейсън. Сетих се какво се кани да направи секунда преди Алекс. — За съжаление, жертвите са необходими, за да може урокът да постигне целта си.
Ръката му се стрелна към Джейсън.
— Не! — Алекс се хвърли към чичо си, но закъсня с по-малко от секунда и не съумя да го спре.
Но аз бях достатъчно близо. Не беше ръката на Джейсън, която Йохан докосна най-напред.
ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Това не беше като преди. Другите пъти, когато Йохан ме беше докосвал със силата си, преминавах от будно състояние в безсъзнание за части от секундата, а сега чувствах, че...
Изчезвам.
Мисти се превръщаше в мъгла.
Ха!
Като човек, който се дави и най-накрая поема глътката вода, която ще го убие.
Или като това да висиш на една ръка над бездна и да откриеш, че е по-лесно да се пуснеш, отколкото да понесеш ужасяващата болка в мускулите и ставите.
През ума ми преминаваха различни образи, последните страници от книгата, преди да бъде затворена. Край на историята. Празни листове.