Листове.
— Ще я върнеш веднага! — Чувах разговора много отдалеч, като гласове, които долитат от улицата и не са моя работа, фрагменти от чужд живот...
Но това бе Алекс — той беше моят живот. Сродната ми душа бе насочила дарбата си да убеждава убиеца ми, това не бе естественият чар, който демонстрираше на дебатите, а дълбоко, интуитивно искане, на което не можеше да се откаже, като куки, забили се в гърдите и изтръгващи оттам подчинение. Дори аз усещах силата му, а бях мъртва.
Тогава как чувах това?
— Успокой се, Алекс. Съжалявам за тази... случайност, но не мога да връщам обратно хората, които докосвам по този начин. — Иохан говореше така разумно, но не предлагаше нищо повече от „Упс, без да искам“. — Те се превръщат в нищо, а нищо не се връща от нищото.
Аз не бях нищо.
— Трябва! — Някак знаех, че Алекс го разтърсва, полудял от отчаяние. — Тя няма да умре.
— Но аз не мога да поправя стореното. Има граници.
Граници. Сега бях достигнала една. Знаех, че тялото ми е мъртво, че сърцето ми е спряло да бие, че дробовете ми вече не изискват въздух. Част от мен като че ли не се интересуваше много от това. Потъване. Приемане. Падане.
Но някаква мъничка частица от душата ми отказваше да си тръгне. Не искаше да се оттече в канала като паяк под струята на душа. Тази част бе свързаната с Алекс, връзката между сродните ни души. Съзнанието ми беше с него, виждаше онова, което виждаше той. Той стискаше връзката ни, твърдо решен да не я пусне, сърцето му крещеше, но не толкова ме убеждаваше, колкото ми заповядваше да слушам, защото той няма да се откаже.
На как би могъл да бъде победител срещу тежестта на смъртта, която се спускаше над мен?
— Не можеш да я спасиш? Тогава върви по дяволите, чичо! — Алекс се хвърли към Иохан.
Внезапно бариерата, която Йохан спускаше пред телепатията, изчезна и съобщенията започнаха да се предават във всички посоки. Трябва да бе оглушително за Алекс, но аз долавях само ехото, като звуците на радио, оставено в празна съседска къща. Където всъщност няма никого.
„Алекс, къде си, по дяволите?“ Това бе Тарин.
„Проследих те до планинския път, знам, че си тук някъде“, извика Уриел.
„Улових го! О, господи, Мисти, това е Мисти! Изгубихме Мисти“, разпознах измъчения телепатичен вик на Кристал.
„Докладвай, Алекс, трябва да се държиш.“ Заповедта на Виктор заглуши виковете на всички останали.
„Тя не е мъртва, отказвам да й позволя да умре.“ Алекс звучеше по-близо до мен. Виждах онова, което виждаше той, защото само тази частица от мен бе все още тук: частта, която бе негова. Държеше главата ми в скута си. Йохан лежеше до мен, а на челюстта му, там, където Алекс го бе ударил, имаше подутина.
Добър удар. Искаше ми се да мога да достигна до Алекс и да му кажа, че одобрявам десния му прав, но нямах такава възможност.
Време бе да вървя. Останалата част от мен — а сега вече наистина бях объркана... моето аз, което бе приело смъртта, — ме дърпаше за ръкава и казваше, че е време да вървя.
Не си отивай кротко в тъмнината. Помниш ли?
Дай ми миг.
Джейсън коленичи до Алекс.
— Учил съм да давам първа помощ в скаутския лагер, Алекс.
— Да, да, къде ми е умът? Да, аз също мога. — Алекс ме остави да лежа на пода. — Бъди готов да ме смениш. Трябва да вкараме кислород в мозъка й. Няма й нищо, нищо.
Това беше проблемът — нямаше ми Нищо. Нищото на Йохан.
— Ще извикам лекар — каза Роджър. С падналия нож беше прерязал лентите, които стягаха китките му, и бързо сряза и тези на съпругата и сина си. — Ще завържа това нещо. — Дори не даде име на Йохан.
Алекс повдигна брадичката ми и се наведе над лицето ми, за да ми направи дишане уста в уста.
Обожавах целувките му, но тази не я усетих. Бях в него, не в себе си.
„Хей, Алекс, погледни вътре!“ Виках, но бях уловена в капан. Той не осъзнаваше, че съм там. Не беше ме пуснал, но нямаше представа, че е единственото, което ме държи жива. Моята животоподдържаща система.
„Продължавай да даваш първа помощ. Екипът ми ще бъде с теб след пет минути.“ Виктор беше бесен — ядосан на Алекс, че бе тръгнал без тях, ядосан на мен, че умирах. Виктор не обичаше да губи.
Съжалявам, Виктор.
Мириам освободи ръцете ми. Беше мило от нейна страна. Не ми харесваше да се виждам как лежа като някоя статуя от средновековна гробница.
— Аз ще поема, когато се умориш — каза тя на Алекс, ръката й докосваше нежно врата му.
И те продължиха, като вършеха всичко по учебник; натискания на гърдите, редувани с дишане уста в уста. Ако бях в тялото си, щях да се върна, нямаше проблеми, но не бях. Дори онази малка част, която Алекс държеше, беше готова да си отиде. Скоро той щеше да се откаже и аз щях да се изплъзна. Вече дори не се страхувах. Всички умираме. Радвах се, че бях спасила Джейсън. Не бях направила много в краткия си хаотичен живот, но се гордеех с това.