— Камък, ножица, хартия — измърмори Алекс. И се хвана за гърдите. — Усещам я, чувам я много слабо. Тя мисли за играта.
Виктор застана близо до Алекс.
— Това е добре, наистина добре. Продължавай да й говориш.
Не бих играла срещу Виктор: щеше да се досети за следващия ми ход, преди да съм се усетила.
— Тя мисли, че би мамил, затова не иска да играе с теб — каза Алекс, а очите му светеха от гордост.
— Кажи и, че я предизвиквам на рунд и обещавам да не мамя, ако се върне при нас.
Давайте.
— Съгласна е. Трябва да те предупредя: тя има съревнователски дух. — В очите му заблестяха сълзи.
Можеш да се обзаложиш, партньоре.
— О, господи, Мисти! Просто се дръж, дръж се. Няма да ти позволя да си отидеш.
После атмосферата отново се промени. Обзе ме лекичко съмнение: технически бях мъртва вече петнайсет минути. Смъртта се усещаше като луната, гравитацията й ме притегляше. Прекалено дълго бях в блатото на нерешителността.
— Не. Забрави за смъртта, Мисти: уловил съм те. — Алекс се отпусна на колене, сякаш не можеше да ме държи в себе си, бях като едва захваната от защитник топка.
— Отново я губиш — предупреди Виктор.
— Имам историята й, мога да направя пътека — каза Уриел. — Кристал, ела тук. — Той протегна ръка и стисна силно пръстите на леля ми. — Можеш ли да я видиш?
— Да, но как ще я използваме? По дяволите, иска ми се да знаех повече за това как работи дарбата ми!
Бедната Кристал, отново се чувстваше отговорна.
— Алекс, трябва да я убедиш да промени посоката — каза Виктор. — Умът й я кара да върви към хоризонта; тя мисли, че това е неизбежно. Трябва да я върнеш. Кристал ще я води.
Алекс кимна. Всички те преминаха на телепатия, споделяйки едно и също пространство в умовете си. Той хвана ръката на Кристал, третата част от веригата започваше с Тарин и включваше ръката ми. Не можех да видя ясно какво правят, защото чезнеха. Виктор беше прав, отивах към отвъдното въпреки желанието си да остана. С попътен вятър.
„Мисти, да не си се осмелила да направиш и крачка далеч от нас!“
Къде беше чаровникът, който можеше да убеди рибата да излезе от морето? Имах работа с ядосана сродна душа, която вървеше по петите ми.
„Точно така. Ще говорим мило, когато се върнеш вътре в красивото си тяло.“
Забавих се, за да засияя от удоволствие, той смяташе тялото ми за красиво.
„Да, така мисля, затова не го хаби.“
Но беше прекалено късно.
„Не можеш да оставиш този неудачник да те победи. Ако го направиш, не си момичето, което измина целия път до Южна Африка, за да срита задника на шампиона на масата за тенис. Хайде, bokkie: ти сервираш. Време е да се върнеш и да се събудиш.“
Прекалено е трудно; животът тече само в една посока.
„Кой го казва? Не и аз. Смени посоката сега или ще излъжа и ще кажа на всички, че не си струвала нищо на масата за тенис и съм ти позволил да спечелиш.“
„Не си!“
Усетих как сърцето му подскочи: този път наистина ме чу, а не долавяше само впечатления за онова, което казвам.
„Точно така, bokkie, ела по-близо. Като те няма да ме караш да казвам истината, ще лъжа и ще се кълна, че не си можела да спечелиш дори и ръцете ми да са били завързани на гърба и да съм държал хилката между зъбите си.“
Картината ме накара да се засмея. След бавно обхващащия ме студ започна да ми става малко по-топло.
„Обаче няма да можеш да играеш, ако си вътре в мен — ще е доста странно дори за нас — така че скачай обратно тук и се приготви за реванша.“
„Къде?” Все още бях изгубена в мъглата.
„Мисти, ела си у дома.” Това бе Кристал. Не я виждах, но усещах следата, редица от блестящи бели камъни, поставени от Тарин и Уриел, Кристал ги държеше, за да мога да ги следвам.
Приближих се. Дланите на Уриел и Тарин все още покриваха моите. Един картоф, два картофа... Спомних си как играех тази глупава игра с малките си братя и сестри, за да видим чия ръка ще остане най-отгоре. Не и на Йохан. На този човек на нищото. Алекс беше прав: нямаше да ме победи някакъв си неудачник.
Но как да се върнеш в себе си? Много добре бе, че всички ми казваха да го направя, но беше като да белиш портокал или да върнеш грахчетата в шушулката.
„Така естествено прилягаш вътре в мен, bokkie, плъзни се по този начин обратно в тялото си. Виж, ще ти покажа.“ Алекс ми припомни целувката ни в Кеймбридж, чувството за завършеност, чувството, че летиш със звездите. Вълшебен прах.