— Да, знам. И, Мисти, ще те целувам дори когато дъхът ти мирише на чесън, обещавам. Просто ще си запушвам носа.
Отново се опитах да се засмея. Ауч!
— Господине, ще оставите ли, моля, пациентката да си почива? — прекъсна ни лекарят.
— Да, съжалявам. — Алекс се облегна назад и се опита да изглежда засрамен, но безславно се провали. Беше в такава еуфория, че съм жива, че нищо не можеше да помрачи настроението му.
Протегнах ръка, за да можем да се държим за ръце.
— Благодаря ти.
— За какво?
— Че ме задържа.
— Никога няма да те пусна. Изгубен съм без теб, помниш ли?
Медицинските експерти в болницата в Юджийн, най-близкия голям град, настояха да бъда под наблюдение през нощта. Не откриха нищо нередно, но очевидно по-дългият период на смъртта изискваше да останеш в болницата поне денонощие. Не допускаха други посетители, освен родителите ми. Алекс игнорира правилото...Добавих и нарушаването на правилата към останалите му недостатъци — или може би то трябваше да бъде в друга графа?
Виктор Бенедикт също не зачиташе правилата. Той пристигна за разпита в осем вечерта.
— Мисти, във вилата нямах време да ти споделя, но всичко, което си казвах, бе „слава богу“. — Кимна мило на баща ми, който го гледаше гневно, и целуна майка ми по бузата. — Как се справя тя, Топаз?
Майка ми го осведоми за резултатите. Мисля, че те бяха вече известни на Виктор и че той дипломатично даваше възможност на родителите ми да се почувстват полезни, тъй като след отвличането ми дни наред бяха се оказали безпомощни.
— Това е страхотно. Възползвай се от цялото време, от което имаш нужда, Мисти.
„Готова съм да си тръгна вече оттук, Виктор.“
„Стой тогава толкова, колкото баща ти смята за нужно“, поправи се Виктор.
— Предполагам, че искаш да чуеш какво ще стане сега?
— Точно така.
— Ще ти дам временен паспорт, за да можеш да се върнеш у дома си. Дотогава можеш да останеш тук или при някой от нас, ако чувстваш, че се нуждаеш от повече време.
— Мисля, че Мисти би предпочела да се възстановява у дома — каза баща ми строго.
— Разбира се. Братята и сестрите й ще се тревожат, докато не я видят — отговори Виктор спокойно.
На татко му беше трудно да бъде ядосан на нас, хората с дарби, когато бяхме така любезни с него.
— Чичо ти, Алекс.
Лицето на Алекс помръкна.
— Какво за него?
— Той дойде малко след като ти и Мисти тръгнахте. Дарбата му все още функционира, така че може много лесно да се изплъзне освен ако не го държим вързан.
— Няма да му позволите да избяга, нали? — попитах с тревога. Никога нямаше да се чувствам в безопасност, ако знаех, че Йохан е на свобода.
— Няма, обещавам. И преди ми се е налагало да се справям с трудни затворници, а и системата ни е добра. Ще му сложим устройство и ще знаем къде е дори и да направи номера с изчезването. Най-големият ми проблем е съмнението ми, че Йохан дю Плеси е годен да бъде съден.
— Искаш да кажеш... защото е луд? Разбрах го още когато дойдох в съзнание в гората.
— Както Мисти кратко и ясно каза, Дю Плеси е луд. Вероятно ще излежи присъдата си в психиатрично отделение, а не в килия.
— Но той е убил всички тези хора, а и други — каза Алекс тихо. — Не съм сигурен, че това е достатъчно.
— Знам, той притежава смъртоносната комбинация от способност за високо ниво на организация и сериозно нарушени емоционални функции. Убил е тринайсет души, обсебен да открие семейството ти. Първата преценка на психиатрите е, че Дю Плеси не разбира сериозността на стореното от него и не показва разкаяние. За него животът на другите хора е нереален. Предполагам, че лекарите ще решат, тоест мисля, ще препоръчат той да бъде на сигурно място не само заради безопасността на всички, но и заради собствената си.
Как ще го спреш да убива, Виктор? — Майка ми потри ръцете си над лактите, все още уплашена, макар че бях в безопасност. — Той трябва само да докосне жертвите.
— Ще е нужно да бъде изолиран и упояван, когато трябва да бъде лекуван или преместван. Не виждам други възможности.
— Това е по-лошо от затворническа присъда — каза Алекс.
— Добре. — Баща ми скръсти ръце. Иохан бе отвлякъл малкото му момиче и в момента той не се чувстваше защитник на човешките права.
— Аз мисля, че това е непоносимо тъжно — казах. — Алекс, моля те, трябва поне да го видим. Той вече беше изолиран: това ще бъде дори още по-лошо.
— Мисти, чичо ми те уби.
— Но аз се върнах. Виж, знам, че е убил и други хора, но също така е бил отхвърлян през целия си живот. По някакъв извратен начин той се интересува от теб. Не го отхвърляй и ти. Кой знае какво ще му причини това? И бездруго е достатъчно опасен...