Алекс затвори очи, после кимна.
— Окей, щом искаш, ще го направя. Ще го видим, ако Виктор успее да го уреди.
Виктор ми се усмихна и очите му сега бяха малко по-топли, а не както обикновено — арктически студени. Осъзнах, че съм го впечатлила.
— Мога да го уредя, ако си сигурна?
— Мисти! — Баща ми се приготвяше отново да се намеси.
Майка ми постави дланта си върху неговата.
— Остави я да го направи, Марк.
Погледите им се срещнаха и задържаха, те нямаха нужда от телепатия, за да общуват.
— Добре, Топаз. Просто бъди внимателна, Мисти.
— Кога не съм била? — попитах весело.
По някаква причина останалите четирима в стаята се засмяха.
На Йохан бе дадена самостоятелна стая в психиатричното отделение. Стаята бе приятна, обзаведена с уютни домашни мебели и картини с планината Тейбъл по стените. Някой бе помислил за нуждите му. Единственото, което издаваше, че това е килия, бяха решетките по прозорците и заключената врата. В единия ъгъл работеше телевизор, обаче той не му обръщаше внимание.
Гледаше навън към голите дървета.
Виктор, който ни придружаваше, спря и се свърза с Йохан чрез телепатия.
— Обеща да остане в стола, на една ръка разстояние от нас — докладва. — Мога да го парализирам, ако направи внезапно движение. Съгласни ли сте с това?
Алекс кимна, но по моя гръб се стичаше студена пот. Връхлетяха ме спомени за ужасяващите няколко дни, в които бях негова невидима затворничка. Беше по-лесно да си смел, когато Йохан не е наблизо.
— Можеш да останеш отвън, bokkie — каза Алекс.
Идеята беше моя.
— Не, ще вляза.
Алекс се усмихна горчиво.
— Понякога си по-смела, отколкото е добре за теб.
— Казва момчето, което се намеси в ситуация със заложници — довърших.
Виктор направи знак на сестрата да отвори вратата.
— Здравей, Йохан. Водя ти посетители.
Йохан не се огледа.
— Не искам да говоря с още лекари. Аз съм напълно с разума си. Никой от вас няма достатъчно мозък, че да ме разбере.
— Чичо, аз съм. И Мисти. — Алекс стоеше пред мен, нащрек и готов да ме защити.
Йохан се огледа набързо, беше доволен, с почти детска усмивка на устните.
— Алекс! Колко мило, че си дошъл. И Мисти. Знаете ли, радвам се, че поне веднъж дарбата ми се провали. Не възнамерявах да те убия толкова скоро.
Забелязах, че той не каза, че не е имал намерение да ме убие, а само, че е било прекалено рано.
— Да, добре съм, както можеш да видиш.
— Но, Алекс, трябва да убедиш тези хора да ме пуснат. Добре съм. Нямам нужда нито от лекарства, нито от лекари.
— Но ти си убил поне тринайсет души, за които знаем — каза Алекс тихо.
Йохан махна с ръка.
— Това не е толкова убиване, колкото спиране... да, спиране. Всички те бяха без значение. Не липсват на света.
— Мисля, че родителите на Миа Гордън, Джоди Гаспард и единайсетте други жертви не са съгласни с теб — каза Виктор.
— Миа коя? — Йохан изглеждаше озадачен.
— Последното момиче, което уби.
— О, да. Тя свърши предназначението си, не можех да я държа жива след това. Не почувства нищо, уверявам ви. Приспах я.
— Хвърлил си я в Темза.
Празнотата на Йохан бе скандална. Исках да го разтърся, да го накарам да почувства нещо към жертвите — си, но беше безнадеждно. Той просто не разбираше. И със сигурност не искаше да говори за престъпленията си.
— И така, Алекс, виждаш, трябва да им кажеш да ме пуснат — повтори искрено.
— Не мога да го направя, чичо. Не си добре. Не може да ти се има доверие, че ще зачиташ живота на другите, затова трябва да останеш тук, заради нашата безопасност, а и заради твоята. — Алекс използваше дарбата си, за да го накара да разбере.
— Искаш да остана тук?
— Да. Мястото е добро. Ще се грижат за теб.
— Ще идваш ли да ме виждаш? — Йохан изглеждаше така изпълнен с надежда, че Алекс не можеше да откаже.
— Да, ще се върна.
Вратата отново се отвори и влезе Мириам дю Плеси.
— Няма да си единственият посетител, Алекс. Аз също ще наглеждам Йохан. — Отметна кичур коса от лицето си, жестът издаваше предпазливост. Първата ми мисъл беше, че тя е последната, която бих очаквала да посещава Йохан, но после осъзнах, че не би могла да стои настрани. — Той винаги е бил моя отговорност.
— Мириам! — Йохан отмести погледа си от Алекс към майка му. — Това е друго неочаквано удоволствие. Как е Роджър? — Изражението му стана злобно.
— Той е... той е разтревожен. — Мириам докосна ръката ми, с което изрази мълчаливата си благодарност, че ме вижда жива и здрава.