Йохан се засмя тихо.
— Отлично. Защо не му кажете да ме посети? Имам нещо за него. — Преплете пръсти и направи така, че кокалчетата му да изпукат.
— Йохан! — предупреди го Виктор.
— Просто се шегувах--Лъжата му ме накара да изсъскам тихо.
— Няма начин да убедиш Роджър да премине през тази врата — каза Мириам, — но аз ще идвам, ако обещаеш да се държиш добре. Без повече убийства, Йохан. Ти приключи.
— Приключил съм? — Йохан доби объркания вид на изгубен човек. Тя сигурно го бе докоснала чрез телепатия, за да подсили думите си... и въздействието им го бе разтърсило. — Защо ме отхвърли, Мириам?
В очите й имаше мъка.
— Защото не можех да стигна до теб. Беше отишъл прекалено далеч.
— Но аз съм тук. — Посочи гърдите си. — Тук съм.
— Не, не си и това е най-тъжното. Ти уби човека, който можеше да бъдеш, преди да започнеш да убиваш другите. Съжалявам... моя сродна душа.
Йохан зарида. Гледката бе шокираща, той винаги бе така уверен в себе си, в това, че е самодостатъчен и без Мириам.
— Аз съм нищо — прошепна той. — Така казваше баща ми и беше прав.
Усещах решителността му пред лицето на истината.
„Алекс, направи нещо. Той ще обърне дарбата срещу себе си.“
— Не си нищо, чичо. Ти си човек, чийто живот е добил изкривени форми заради хората, които е трябвало да го обичат такъв, какъвто е. Имаш нужда от помощ. Аз и Мириам... ние сме тук заради теб. Дръж се за нас.
— Но ти не ме обичаш, тя също. — Йохан бе погълнат от черните облаци на отчаянието. Никаква мъка или съжаление за жертвите, само за себе си, но това някак го правеше още по-окаян.
— И двамата сме достатъчно загрижени, за да дойдем тук днес следобед — възрази Алекс. Добавих силата на дарбата си към думите му, за да пробият облаците на отчаянието. — Можеш да направиш нещо с остатъка от живота си, ако решиш. Никой няма да те спре сега.
— Не знам, Алекс, не знам. — Йохан залюля тяло напред- назад.
— Мисти е тук и знаеш, че не лъжа. Просто трябва да ни се довериш. На семейството си.
— Какво съм аз? — Йохан сви колене до гърдите си и доби вида на малко момче, което се крие в ъгъла. И изведнъж го видях като дете, което се свива, за да се предпази от ударите и омразата. Заплаках мълчаливо за жертвите му и за него самия.
„Аз също плача“, прошепна Алекс.
Преди някой от нас да е успял да я спре, Мириам прекоси разстоянието и постави длани на раменете на Йохан. Тя обърна към нас пълните си с мъка очи.
— Оставете ни, моля ви. Той е мой, винаги е бил мой.
Ние се подчинихме на властната нотка в гласа й и излязохме. Щом веднъж се озовахме в коридора, се отпуснах в прегръдките на Алекс.
— Той няма да я нарани, нали? — Алекс се обърна към Виктор с накъсан глас.
— Не, не вярвам. Ти и майка ти сте единствените, които никога не е мислил да нарани. В известен смисъл, заедно с Роджър, вие тримата сте единствените реални хора в света на Йохан. Умът му е пълна бъркотия, огромни празни петна, в които отказва да погледне, чувствата му са изкривени. — Виктор въздъхна. — Родителите му много са му навредили, това е сигурно. Знаете ли, обикновено изпитвам задоволство да вкарам лошия зад решетките, но в случая с него се чувствам депресиран. Няма справедливост за жертвите, но няма връщане и за него.
Джейсън и Роджър чакаха на паркинга. Мислех, че Роджър няма представа какво прави съпругата му, в противен случай нямаше да седи там мирно и тихо. Видя ни, но отмести поглед. Джейсън обаче излетя от колата, преди баща му да е успял да го спре.
— Алекс, Мисти! Не очаквах да ви видя тук! — спусна се към нас с ентусиазма на малко пале. — Добре ли се чувстваш, Мисти? Защото не изглеждаше добре последния път, когато те видях.
Прегърнах го.
— Не изглеждах добре, защото бях мъртва. — Алекс трепна, не обичаше да му напомням, дори когато се шегувах. — Но сега съм добре, Джейсън. Ти как си?
— О, нали знаеш. — Сви рамене. — Последните два дни не бяха особено добри.
Виктор ме потупа по рамото.
— Ще отида да поговоря с лекаря, докато вие тук си размените новините. — Изгледа ни с един от онези погледи, които казваха „не правете нищо глупаво“, и се отдалечи.
Джейсън потрепери престорено.
— Видях това, Дю Плеси! — извика Виктор.
— Има очи и на тила си — обясни Алекс.
— Той е човек с дарба, който наистина вдъхва страх, не е като вас. — Джейсън се усмихна на брат си. — Питах се, Алекс, дали бихме могли, нали знаеш, да поддържаме връзка или нещо подобно?
Алекс го удари леко по рамото. Виждах, че е доволен.
— Да, разбира се. Баща ти ще има ли нещо против?
— Баща ни — поправи го Джейсън. Стрелна с поглед Роджър, който продължаваше упорито да гледа встрани. — Мисля, че не е особено вдъхновен от идеята, но мама казва, че от сега нататък ще бъде различно. Вече не трябва да се крием. Според нея татко ще трябва да се нагоди.