— Да, тя се казва Тарин. Мога да те уверя, че за нея няма да си губене на време.
Не можех да се сдържа и започнах да се кикотя. Контролът, който бях успяла да си възвърна, отново отиде по дяволите. Опал щеше да бъде толкова смутена, че е поставила Уриел в тази ситуация.
— Имаш близначка? — Опал изглеждаше ужасена. — Как съм могла да пропусна това?
— Защото тя не иска да бие на очи и не участва в Мрежата. Намира дарбата си за... неприятна и се опитва да не я излага на показ. — Франси ме побутна. — Колкото и да ми харесва да те чуя да се смееш, може ли да направиш услуга на всички ни, Мисти, и да се стегнеш, преди да си станала причина за уволняването на няколко от служителите тук?
— Мисля, че е по-добре да си тръгна. Ще се види ... — Хлъцнах. — Ще се видим в колата.
Когато Уриел, Опал и Франси се приближиха до волвото, вече бях възвърнала контрола си.
— Всичко наред ли е? — попитах.
— Странно, веднага щом ти си тръгна, нещата се нормализираха — каза Франси сухо.
— Съжалявам.
— Все още ли си готов да дойдеш да се срещнеш със сестра ми? Когато Опал ме помоли да ви запозная с по-млади хора, планирах да ви заведа на барбекюто, което Тарин организира тази вечер за някои от нейните ученици. Те са на твоята възраст, Мисти, затова помислих, че ще е по-забавно за теб, отколкото да си в компанията на моите приятели лекари.
Усещах, че Франси има съмнения дали да ме заведе на организираното от сестра й барбекю, особено като се имаше предвид, че Тарин можеше да се окаже ТЯ (втори опит). Реших, че Уриел трябва да отиде.
— Искаш ли да бъда там? — „Не се чувствай наранена, ако те изпрати у дома“, казах си. Щях да бъда, разбира се, но щях наистина да се опитам да не го покажа.
Той не отговори веднага, търсейки най-дипломатичния отговор, защото знаеше, че ще усетя, ако излъже.
— Готов съм да поема риска. Но мислиш ли, че ще успееш да контролираш дарбата си, Мисти?
Реших да се придържам към истината.
— Обещавам. Ще направя всичко, което мога.
— Уредено е тогава. Колата ми е ей там. — Франси махна на Опал. — Ще ги доведа по-късно. Поздрави Бранд от мен.
Виждах, че леля ми иска да остане и за следващия етап на лова, но беше обещала да се върне, за да сложи децата да си легнат.
— Късмет! — извика Опал и се качи в колата.
— Тарин ни очаква. — Франси ни поведе към бялото беемве със сгъваем покрив. — Повечето от хората на партито нямат нищо общо с нас, хората с дарби, така че, ако се случи — хвърли кос поглед на Уриел, — ще намерите ли някое местенце, където да бъдете насаме? Не съм я предупредила.
— Нямам проблем с това — каза Уриел и устните му се извиха в усмивка, която предполагаше, че се сеща за много начини, по които да оползотвори уединението с току-що откритата си сродна душа.
Възстановяваше се бързо след удара върху увереността му, който срещата с Франси вероятно му бе нанесла.
— Имаш ли добро усещане? — запитах тихо.
— Странно, но да, макар че човек би помислил, че бих могъл да си извлека поука от току-що случилото се и да не очаквам много. Тарин. Името вече ми харесва.
Потупах го по рамото.
— Страхотно.
Тарин живееше в къща в предградието „Рондебош“, недалеч от болницата. Разположена на територията на училището, в което Тарин работеше, къщата всъщност бе сладко малко бунгало със закрита веранда по цялата дължина на сградата, заобиколена от градина, която нямаше нужда от грижите на чичо Мило, за да разцъфти. Зеленината продължаваше и зад оградата, където имаше игрище, обхващащо декари земя с издигащи се бели колчета, пърпорещи мрежи на футболни врати и павилион за крикет. Всичко в това училище излъчваше атмосфера на привилегии и богатство.
Докато минавахме през портата, видях, че партито е вече в разгара си. Гостите бяха като че ли предимно момчета, облечени в бели ризи и сини дълги или къси панталони. Забелязах белите сгради на училището по-нагоре по алеята. Може би Кристал все пак бе доловила ясно тази подробност?
— Нека позная: това е частно училище за момчета — казах и неспокойствието ми нарасна. Когато Франси бе споменала „хора на моята възраст“, бях помислила за момичета. Никога не се справях добре с момчетата. Никога. Сред хората навън бях грациозна колкото жираф върху ледена пързалка.
— Да, разбира се. Те са прекрасни момчета. Толкова зрели за възрастта си.
А аз бях момиче, което правеше антени на марсианец и имаше ужасно къдрава коса. Трябваше да си отида у дома с Опал, докато все още можех, Франси ми се усмихна в предното огледало така, сякаш бе чула мислите ми.
— Виждаш ли я? — Разбира се, мислите на Уриел следваха съвсем различна посока от моите.