— Съжалявам, аз съм виновна. Карам хората да казват истината, без да искат.
— Ще трябва да го запомня.
Искаше ми се да не се налага. Трябваше да направя нещо за контрола си, ставаше все по-лошо. Сега дори не усещах кога го губя.
— Чувствам, че съм права, като казвам, че ще откриеш добри неща в дарбата си. Аз съм по-голяма късметлийка от повечето хора с дарба, заобиколена съм от двойки сродни души у дома и съм видяла някои удивителни неща.
— Родителите ти? — Тя ме заведе до масите със салати и хляб.
— Не, не те. Те са изключението. Мама не се е омъжила за човек с дарба, решила, че по обикновените стандарти татко е човекът за нея. Щастливи са заедно. Не искам татко да бъде различен, той е най-добрият човек, когото познавам. И най-здравомислещият, поне сравнен с нас, хората с дарби. — Тя се засмя. — Понякога се питам дали не е по-добре да си извън обществото на хората с дарби, отколкото да си част от него.
— Мога да си представя.
— Мама казала на Кристал — това е леля, търсачката на сродни души, която изпрати Уриел тук, — че не иска да знае коя е сродната й душа.
— Разумна жена. По същия начин възприемам знанието си кога ще умре някой: по-добре е да не знам. Мразя хората да ме молят да им кажа. Това може да промени нещата, да затвори пътищата за бягство от съдбата.
Не можех да си представя как е възможно да помоля да ми кажат такава мъчителна истина. Това можеше радикално да промени начина, по който ще изживееш остатъка от живота си, нали?
— Тук има ли и други хора с дарби? — исках да разбера дали предположението ми за Алекс е точно.
— Искаш ли плодова салата? — Тарин ми подаде чаша с екзотични плодове. Приличаха на малки бижута, поставени в подправена с мед вода. — Някои от по-възрастните хора са от общността, но аз не се смесвам с тази тълпа, те са повече приятели на Франси, отколкото мои. От по-младите единственият, когото съм разпознала в училище, е Алекс.
Значи, била съм права.
— В кой клас е той? — Едно момиче е длъжно да провери това все пак. За всеки случай.
— Беше в единайсети клас, но току-що премина в дванайсети, толкова е добър.
Значи, бил е една година преди мен, а сега кара последната. O, добре!
— Каква е дарбата му?
Тарин ме потупа по ръката.
— Чар. Трябва да си забелязала. Може да убеди и леопарда да промени окраската на кожата си, да придума рибата да излезе от водата и да накара всяко момиче да се влюби в него.
— Забелязах. — Не че бе така очарователен за мен, ако трябваше да кажа истината. А около мен винаги се говореше истината.
— Не използва дарбата си в дебатите — това би било нечестно, подобно на участието на Супермен в състезание по канадска борба, но мисля, че у него все пак има някакъв остатъчен чар, който му помага да приковава вниманието.
Смръщих вежди при вида на гърба на момчето, което сега се състезаваше на масата за пинг-понг с Уриел.
— Искаш да кажеш, че чарът му си има свой радиоактивен полуживот?
— Такъв е Алекс: радиоактивен. — Тя се засмя... богат, разкошен звук.
— Предполагам, че е или най-досадното момче в училище, или пък е най-популярното: кое от двете?
Тя повдигна вежда.
— Най-популярното, разбира се.
Нещо не ми харесваше в Алекс, на когото животът поднасяше всичко на тепсия. А аз точно обратното — бях пример за човек, който вечно се препъва и тепсията му се изплъзва.
— Мисля да отида да го предизвикам на една игра.
— Радвам се да видя, че си достатъчно смела, за да се завърнеш в атмосферата на партито. — Това бе закачка от нейна страна. — Може би ще можеш да изпратиш Уриел обратно при мен, когато отидеш при тях?
— Не мисля, че бих могла да го държа далеч от теб. — Оставих празната чаша от плодовата салата и отидох до масата за пинг-понг с нов ентусиазъм. Смушках Уриел в ребрата.
— Здравей. Тарин те търси.
Той ми подаде хилката, без да спори.
— Ще се върна веднага.
— Не бързай заради мен. Аз ще поема нещата тук. — Обърнах се и помахах с хилката на Алекс и приятелите му. — Здравейте отново. Какъв е резултатът?
— Искаш да играеш? — попита Алекс.
— Затова съм тук. Добре пяхте, между другото. За момент си помислих, че ще бъде така смущаващо, както когато играх ангела Габриел в пиесата в началното училище, облечена с роба, запасана в кюлотите... — Наистина ли трябваше да казвам това? — Но не, вие наистина се представихте отлично.
— Отлично? — Майкъл се усмихна на другите двама. — Казах ви, че изборът на песента бе правилен.
Алекс все още ме гледаше с нещо като подозрение. Може би похвалата ми бе прекалено възторжена.