— Мислиш, че не казвам истината? Аз никога не лъжа.
— Ето това вече трябва да е лъжа — каза той, хвърли топчето и то стигна до мен над мрежата, лесен удар, като за начинаещ. — Всички лъжат.
Ударих силно топчето и то мина покрай него. Белият снаряд изчезна в един храст.
— Не, наистина не лъжа. — Усмихнах се невинно.
— Уха, Алекс, изглежда, че шампионската ти титла е застрашена — каза провлечено Хюго, докато Алекс търсеше топчето в тръните. — Нова игра, Мисти? — Ръката на Хюго кръжеше над плочата, на която пишеха резултата. — Уриел изоставаше с две точки, затова няма да е честно да те оставя да наследиш лошия резултат.
— Добре. Ако Алекс е съгласен.
— Ти си на ред. Сигурна ли си, че не искаш няколко точки преднина? Момчетата ще ти кажат, че съм доста добър, а не искам да бъда груб с гост. Играя, за да спечеля. — Присмиваше ми се, уверен в способностите си.
— Няма нужда да ми даваш преднина, шампионе. — Имах едно полезно умение в репертоара си и това бе координацията ръка-око. Ако постигнех искания от мен резултат, рекордът на Алекс щеше да бъде надминат. — Ти сервираш.
Той хвърли топчето от разтворена длан и го запрати така, че то се удари веднъж в масата от неговата страна и после мина над мрежата. Поех го и го върнах със завъртане. Той успя да го удари, но то полетя под странен ъгъл и пропусна моята част от масата.
— Нула на едно — докладва весело Хюго.
— Играла ли си преди? — Алекс търкаляше топчето между пръстите си.
— Малко. — Косата влизаше в очите ми. Той сервира, докато я отмятах. Не можах да нанеса удар навреме.
— Не е честно! — предизвика го Фил, нашият съдия с червеникаво-кестенява коса.
— Не беше ли готова? Трябваше да ми кажеш — каза Алекс сухо.
Майкъл ми донесе топчето. Забелязах, че има училищна бейзболна шапка, затъкната в колана на панталоните.
— Мога ли да взема назаем това?
— Разбира се.
Поставих топчето на масата под хилката и прибрах косата си в шапката, като свободната част от нея остана да се спуска по гърба ми. Не бях особено привлекателна, но това тук бе война.
— Сега съм готова — казах нарочно прекалено мило, за да го накарам да скърца със зъби. — А ти?
— Винаги.
Подхвърлих топчето и го прекарах над мрежата. Той го цапардоса обратно. Аз му го върнах. Ударите ни все повече ни отдалечаваха от масата, защото влагахме повече сила, обувките ни скърцаха по полирания дървен под. Малкото ни публика трябваше да се отдръпне, за да не ни пречи. И тогава видях шанса си: нанесох много внимателно преценен удар и топчето се удари в самия край на масата извън обсега му.
— Две на едно — Хюго дръпна нова черта в моята половина от плочата.
Суперхладнокръвният Алекс започваше да се сгорещява под яката. Разбирах какво мисли: не приличах на голяма заплаха, но бях повела отрано. Изгледа ме кръвнишки над зелената маса.
— Добър удар — каза недоволно.
— Да, добър беше. — Не мога да бъда престорено скромна, което повечето пъти ме кара да изглеждам като самохвалка, но в този случай се чувствах напълно оправдана.
— Имаш ли още такива, в запас?
— Да — Аз сервирах. Топчето профуча покрай него. — О, съжалявам, не беше ли готов?
Готов за сериозно състезание, той грабна топчето и го удари. Нямаше отново да ме свари неподготвена Отвърнах, принуждавайки го да отиде далеч вляво. Той реагира с висока топка, която се удари в покрива на верандата и падна под странен ъгъл. Боговете на пинга-понга този път бяха с него и топчето се удари до мрежата в моята половина, прекалено далеч, за да го достигна.
И така играта продължи. Бяхме почти еднакво добри, когато играехме на върха на възможностите си. Неверните му приятели бяха изцяло на моя страна, приветстваха с възгласи добрите ми удари и дюдюкаха, когато той се възползваше от слабостта ми — по-късото разстояние, на което можех да достигна заради по-късата си ръка — и изпращаше топчето извън обсега ми. При девет равни знаех, че ще трябва да направя най-добрата си игра, за да достигна първа единайсет точки. Повях си с тениската, за да разхладя малко сгорещената си кожа. Сервираше Алекс. Изпрати топчето така, че трябваше да използвам бекхенда си. Отвърнах. Ударът бе такъв, че топчето мина покрай мен, но аз скочих, извих тяло във въздуха и успях да го върна. Не виждах къде отива, но от задоволителното „туп“ разбрах, че е достигнало масата. Дали се бе ударило от правилната страна на мрежата, това бе друг въпрос. Обърнах се и видях Алекс на колене, неуспял да го върне навреме.
— От твоята страна ли падна? — попитах.