За мой вечен срам, настъпи мълчание, а после всички се изсмяха.
— Може би не — каза Алекс хладно.
— Тя ти срита задника на тенис масата — отбеляза Фил.
— Но това не я прави онзи вид момиче, с което се виждам да излизам. Далеч е от това.
— Ау, не казвай, че таиш лоши чувства към нея? Мислех, че стилната й победа над теб доказва, че на небето са ви предопределили един за друг. Имаш нужда от някого, който да допринася за скромността ти.
— Може би, но хайде, момчета: Мисти?
— Видя ми се мила.
„Благодаря ти, Майкъл, поне за това.“
— Прекалено е малка за мен — и изглежда като... — Алекс се поколеба.
Изглежда като какво? — попита Майкъл. Взех си обратно благодарностите, докато той подтикваше приятеля си да каже нещо непростимо.
— Сякаш е излязла от центрофуга.
Избухнаха в смях.
— Това е грубо, Алекс. Не е характерно за теб. — Хюго се наслаждаваше на острия език на приятеля си. Аз не. Раните ми кървяха.
— Грубо, но истина. Не, ако излизам с момиче, бих искал да бъде някое, което няма да ме кара да се смущавам.
Посредствено извинение на надменен чаровник. Притиснах колене до гърдите си и ми се прииска да можех да изчезна.
— Мисти? Мисти? Време е да вървим! — Франси застана на прага на кухнята. — А, ето те.
Момчетата се смълчаха.
Франси ме виждаше съвсем ясно от мястото, където бе застанала, както и отборът по дебати от другата страна на храста. Не можех да сторя нищо: станах, крайниците ми бяха изтръпнали от неудобното положение.
— Готова ли си да тръгваме?
— Да. — За нищо на света не можех да погледна към Алекс. Усещах погледа му в гърба си подобно на слънчеви лъчи.
— Не те откъсвам прекалено скоро, нали? Смяната ми утре започва рано, а Уриел ще остане да помогне на Тарин да разчисти.
— Не. Искам да си тръгна. — Веднага. Бях забравила за дарбата на Франси да чете мисли. Погледът й се стрелна към момчетата, после отново се спря на мен.
— О!
Да, о!
Поведе ме, прегръщайки ме успокояващо през раменете.
— Не им обръщай внимание. Това, което казват, не може да те нарани.
— Тази поговорка не е вярна. — Скръстих ръце на гърдите си, чувствах се така, сякаш бяха започнали да ми правят аутопсия тук и сега, а не просто бяха говорили за мен.
Тя ме поведе през гостите, без да протака сбогуванията, както може би щеше да направи при други обстоятелства.
— Не, не е. Но който подслушва...
— Да, знам. Трябваше да се отдалеча по-рано.
— Но не си го направила от чувство за срам.
За първи път зърнах смешното в ситуацията.
— Франси, толкова е лесно да се разговаря с теб. Знаеш какво ще кажа още преди да съм го изрекла.
— Да, така често имам дълги разговори със себе си. Хайде да те заведем у дома. Вземи вана за отпускане, поиграй с малките си братовчеди, забрави за онези момчета.
— Заповеди на лекаря?
— Точно така. Разсейване: най-доброто лекарство.
— Мисля, че ще имам достатъчно разсейване и за десет такива обиди, като кажа новината за Уриел. — Поне се надявах да е така. Страхувах се, че дочутият разговор си е проправил път под кожата ми като южноамериканска бълха, паразит, който прониква в краката в тропическия климат. Щеше да причини сериозни странични ефекти, преди да го изтръгна от паметта си.
ПЕТА ГЛАВА
Както предсказах, следващите два дни бяха посветени на празнуване. Уриел и Тарин говореха дълго по Скайп с неговото семейство, разговори, в които той гордо я представяше на членовете с фамилията Бенедикт. Сгушена на дивана със списание, аз се наслаждавах на разговора им с Кристал и Ксав, който те провеждаха на семейния компютър в дневната на Опал и Мило. Ксав избухна в смях, като чу за объркването на близначките.
— Моля те, убиваш ме, Ури.
— Вярно е. А после Мисти изпусна контрола над дарбата си. Хората около нас започнаха да правят признания.
Ксав се държеше за стомаха.
— Не мога повече.
Кристал го смушка с лакът.
— Прости на този идиот, сродната ми душа. Представям си, че не ви е било смешно през цялото това време.
Устните на Уриел се извиха в усмивка.
— Беше смешно, но дори тогава знаех, че ще се смея по-късно. Мисти се заточи в изгнание на паркинга, така че след това нещата се уталожиха. — Той целуна Тарин по ухото, а после доста смело гризна долната му месеста част. — А после стана много по-хубаво.