— И какви са плановете ви сега?
— Ще се опитаме да преплетем живота на единия с този на другия. Първо трябва да завърша разследването.
— Виктор каза, че напредвате бавно.
— Прекалено бавно. Вече уредих да работя с доктор Шуъркрос от този септември и няколко месеца след това, за да видим дали ще попаднем на нови следи за самоличността на убиеца. Чувал ли си за него, Ксав?
Сега, когато разговорът бе станал сериозен, Ксав бе престанал да се смее.
— Шуъркрос? Той преподава в университета в Кеймбридж, нали? Каква е дарбата му?
— Умозаключение — връзки. Може и да намери смисъл в парчетата от мозайката, които се опитвам да сглобя. В момента всичко изглежда безсмислено.
— А ти, Тарин? — попита Кристал.
— Ще продължа да преподавам тук поне до края на академичната година през декември — каза Тарин. — Момчетата трябва да вземат изпитите си. А след това... — Погледна Уриел в очите и се усмихна. Обожавах това, че бяха погълнати един от друг. Разбира се, имаше няколко проблема, които трябваше да решат, и имаха нужда от време да се опознаят, но приземяването бе гладко след малката турбуленция по време на спускането. Не можех да не изпитвам известна завист заради това, че бяха така естествени в новата си връзка. И малко ревнувах, съзнавайки, че съм вън от любовта между двойките сродни души. Оставих списанието, станах от дивана и отидох да видя дали Опал няма нужда от помощ с вечерята.
— Ето те и теб! Как си, Мисти? — попита Кристал, щом ме видя да прекосявам задната част на къщата.
— Добре.
— Наистина ли?
И тогава разбрах, че Франси се е изпуснала пред сестра си за преживяното от мен на партито. Тарин сигурно бе споделила с Уриел, а той бе споменал нещо пред Кристал, така работи телеграфът в нашето семейство. Трябваше да се надявам, че не знаят подробности.
— Да, наистина. Познаваш ме: нося смущаващите моменти със себе си, както хипопотамът птицата от семейство Buphagidae11. — Сравнението бе по-вярно, отколкото може би мислеха: птицата, полупаразит, почиства раните на хипопотама, но също така ги държи отворени, точно както моята се отваряше всеки път, когато забележката на Алекс изплуваше в ума ми. — Няма да се чувствам както обикновено, ако нещо около мен не се обърка.
Кристал се усмихна тъжно.
— Имаш най-необикновената привързаност към странни образи от естествения свят. Двамата с Бранд сигурно споделяте един и същи семеен ген в това отношение.
Обичах животните, чувствах се удобно около тях, защото не можеха да лъжат. Мисълта за малкия ми братовчед ме развесели.
— Той е най-страхотното двегодишно дете, Кристал. Ще трябва скоро да дойдете тук. Ще ти хареса да го чуеш как имитира лъв. Нямам търпение да видя какво ще имитира от пингвините.
— Пингвините?
— Днес следобед ще отидем да ги видим.
— Не е ли рисковано да водите магнит за животни в зоологическата градина? От онова, което съм чувала, той е доктор Дулитъл, който не може да бъде контролиран.
— Няма да гледаме пингвини в зоологическата градина, Ксав. А диви. Областта е известна с тях.
— Пингвини в Африка — това е като във филма „Мадагаскар“12. — Ксав се облегна назад, поставил глезена на единия си крак върху коляното на другия. — Обожавам този филм.
— Но тези са тукашни и не говорят, нито пък танцуват.
— Може и да го направят, ако Бранд е там — засмя се Кристал.
Тъй като не можахме да се съберем всички във волвото, Уриел и Тарин потеглиха с нейната кола към Симънстаун, дома на колонията от пингвини. Морски курорт, намиращ се Южно от Кейптаун, Симънстаун не беше толкова далеч, но Уилоу се настани на предната седалка с извинението, че й прилошава при пътуване. Така за мен остана място на задната. Нямах нищо против, защото се забавлявах с репертоара с животински звуци на Бранд. Точно когато това започна да става досадно, той заспа така внезапно, както само децата на неговата възраст могат.
— Да не би да си взела батериите му? — попита Опал.
— От колата е. Най-добрата помощ при заспиване.
Уилоу се грижеше за музиката, избираше песни от моя телефон. Случайно пусна “Lucky Strike" и така ме върна в нощта в къщата на Тарин. „Изхвърли тези мисли от главата си“, казах си. „Няма да видиш вече нито едно от момчетата от отбора по дебати. Те живеят в Южна Африка, а ти живееш в Англия, така че все едно, че нищо не се е случило.“
Самър щеше да се гордее с мен, че сама съм се сетила за това.
Влязохме в Симънстаун и поехме по шосе, което вървеше паралелно на железопътна линия. Зад нея, само на хвърлей, беше морето. Вятърът беше силен и вълните се пенеха. Повърхността на водата беше на ивици: зелена като стъкло в плитката част, когато върху нея падаха слънчевите лъчи, и тъмна като смарагд, когато минаваха облаци, тъмносиня над скалите и натрупванията на водорасли.