— Да. — Погледът му сега бе прикован в косата ми, която бе претърпяла обикновената процедура за опитомяване и на мен ми изглеждаше съвсем нормална, падаше по-скоро на вълни, отколкото на безумно ситни къдрици. — Направила си нещо с нея.
Това ми подейства като кофа студена вода и сложи край на краткото ми обръщане към моята трезвомислеща страна. И се предполагаше, че трябва да е чаровен? Когато бе около мен, изглежда, ми бе равен по безцеремонност.
— Да. — Не исках толкова рано да подлагам на прекалено изпитание отношението си „бъди мила с Алекс“; беше по-лесно да проявя съчувствие на теория, отколкото на практика. Той ме ядосваше дори само с дишането си и ако исках да бъда справедлива към него, това бе по-скоро мой проблем, а не негов.
Той обаче не знаеше кога да спре.
— Косата ти изглежда... много по-добре. Хубава е.
Е, не беше ли това думата на деня?
— Ами, благодаря, любезни господине. — Усещах как раздразнението ми расте. Кой беше той, че да съди косата ми? Обърнах се към единствения мъж, когото можех да понеса в момента. — Да отидем да видим пингвините, Бранд. — Беше се събудил толкова бързо, колкото и бе заспал, и сега очите му блестяха от вълнение. — Закопчай колана, партньоре! — Посочих напред и избутах количката през вратата като атакуващ кавалерист, с което изведох всички на дъсчената пешеходна пътека по крайбрежието.
Бранд изкряска.
Придружени от трополенето на колелата на количката и рева на вятъра, двамата с Бранд слязохме до морето, без да погледнем назад, за да видим дали другите ни следват. Чувах далечни викове, които приличаха по-скоро на такива, издавани от малки магаренца, отколкото от която и да е птица, която бях чувала. Бранд се размърда в пълна наслада.
— Стой мирно, сладкият ми. Там отиваме.
После ги видяхме сред сивите скали: стотици черно-бели смешни и прекрасни пингвини. Някои лежаха по корем, други стояха изправени и вирнали човки, сякаш предлагаха доброволно да се включат в график на нощни дежурства. Групичка от три пингвина излезе от морето и зашляпа в синхрон. Нямаше начин някой да ги погледне и да не се засмее.
Бранд запляска с ръце и започна да подражава на странните звуци, които издаваха. Само за част от секундата пингвините се преобразиха от отпуснати същества в отдадени на мисията си командоси.
Опал забърза към нас, когато пингвините започнаха да се събират.
— По-добре аз да поема. Свикнала съм с това.
Завъртя количката така, че Бранд да може да ги наблюдава, без да бъде нападнат. Малките благородни птици бяха абсолютно очаровани от новия пингвин с формата на момченце. Единият край на плажа се изпразни, тъй като те образуваха публика под количката му така, сякаш бяха верни енориаши, слушащи папата на Великден. Той подскачаше в количката и издаваше остри неприятни звуци, надявах се, че предлага някакво ободряващо съобщение, а не просто: „Елате насам и ухапете хората!“. Нямаше начин останалите от нас да успеят да видят нормалното поведение на пингвините, без да се отдалечат от сферата на влияние на Бранд. Уриел и Тарин се отстраниха, хванати за ръце. Съмнявах се, че обръщат особено внимание на птиците. Уилоу и Хейзъл седнаха с кръстосани крака на пътеката и започнаха да скицират тълпата. Така двамата с Алекс останахме сами. Голяма въздишка, но бях обещала, че ще опитам.
— Страхотни са, нали?
„Виждаш ли, Уриел, мога да водя учтив разговор.“
— Да. — Разговорът вървеше толкова гладко, колкото да буташ пазарска количка с повратливо колело.
— И така, ъ-ъ, идвал ли си тук и преди? — В главата си чух ехо от веселото: „Идваш ли често тук?“ и се изчервих. Честно казано, труд но щях да водя непринуден разговор с това момче.
— От училище. Когато бях много по-малък. — Пъхна ръце в джобовете си. — Виж, Мисти, за партито...
Закрачих и извадих фотоапарата си.
— Да не се впускаме в това.
— Но аз искам да кажа нещо. Не исках забележката ми да прозвучи така. — Вървеше редом с мен.
Това бе прекалено сладко, толкова сладко, че чак да те заболят зъбите.
— Не прави това, моля те.
— Какво?
— Не ме лъжи. — Имах предвид буквално, но той го прие в по-обикновения смисъл на наранени чувства.
— Аз само...
Тогава сторих нещо, което много малко хора се осмеляваха да направят с красноречивия Алекс: прекъснах го.
— Не искаш да говориш за това повече от мен, така че, нека да преминем бързо на... — Посочих с ръка към морето. — Туризъм.
— Ммм...
— Ммм-то е за женските кози или за стрелбата с лък. — „Не казвай това, което е на върха на езика ти, Мисти, недей!“ — Или... хм... за пушачите. — „Пфу! Успях да избегна критичния момент със стрелбата и козите.“ — Нека просто се насладим на пингвините, става ли? — Опитах се да измисля предложение за мир, защото той като че ли искаше да продължи откровения разговор за партито. — Можеш ли да ме снимаш? Искам да покажа на семейството си как съм прекарала днешния ден.