Бях изненадана, че Алекс не се възползва от възможността да се отърве от мен, когато му обърнах гръб. Закрачи редом с мен, вървеше свободно и спокойно, ръцете му се люлееха небрежно край тялото, почти достатъчно близо, за да хванат моята.
„Престани да го гледаш, Мисти."
— Завиждам ти — каза Алекс, после смръщи вежди. — Нима току-що го изрекох на глас?
— Да. — Може би отново бях оставила лъчите на истината да изтекат? Нямаше да призная, че е възможно да е моя вината, задето той казва такива нетактични неща в мое присъствие. Сблъсъците между нас бяха достатъчно и без да добавяме това към сместа.
Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си.
— Не исках да го казвам, но е вярно.
— За какво въобще би могъл да ми завиждаш? — Глупаво... част от мен се надяваше на комплимент, който да компенсира казаното на партито, нещо за способностите ми да водя разговор или за привлекателното ми чувство за хумор може би?
— За семейството ти. За братята и сестрите ти със странните имена. Лели и чичовци — много са, доколкото чух. Доста голямо семейство имаш.
Разбира се, завиждаше за онова, което беше около мен, а не за някоя черта на характера ми. Но все пак спечели точки за това, че се опитваше да бъде дружелюбен.
— Знам. Голяма късметлийка съм. Значи, ти нямаш много роднини?
— Нямам. — Размърда рамене, за да облекчи напрежението във врата си. — Не мисля, че знам много за семействата.
— Различни са. Всъщност никой не разбира какво става в живота на другите.
— Вероятно си права.
Завихме зад ъгъла и видяхме, че папата на пингвините Бранд все още държи приковано вниманието на вярната си публика. Директорката на туристическия център беше излязла да провери дали не храним птиците, че се държат така. Като не намери нищо, от което да се оплаче, тя застана до Опал и започнаха да обсъждат странния феномен. Чувах Опал да обяснява, че Бранд е хапнал сандвичи с рибен пастет, преди да тръгнем, както и че пингвините трябва да са привлечени от миризмата. Не мисля, че директорката беше убедена, но този бе единственият разумен отговор на странната ситуация, така че трябваше да го приеме.
— Виждаш ли, предизвиквам те да разбереш семейството ми. Човек като теб не би разбрал, но това е нормално за нас. — Усмихнах се заговорнически на Алекс, забравила за малко, че не го харесвам.
Но вместо развеселени сини очи погледът ми срещна каменно изражение. Той изглеждаше едва ли не ядосан.
— Не, няма да мога да разбера, нали?
Какво се бе случило току-що? В един миг беше с мен, а сега бе на километри отдалечен.
Завъртя се на пети.
— Ще настигна мис Кътси.
— Добре, направи го тогава. — Озадачена го гледах как се отдалечава бързо обратно по пътя, откъдето бе дошъл току-що.
— Алекс добре ли е? — извика Опал.
Премислих разговора ни и реших, че не мога да бъда обвинявана за това, че бе приел нещата по този начин.
— Така мисля. Имаш ли слънцезащитен крем?
Тя затърси в чантата с резервните дрехи за Бранд и ми подаде шишенцето.
— Прави ми впечатление на много... — Опал затърси вярната дума — ...самотен. Не си ли съгласна?
Понякога преценката на леля ми за хората бе съкрушително точна.
Гледах как изправената му фигура крачи бързо покрай огромен камък, беше като полубог, син на Посейдон, връщаш се в морето.
— Да, мисля, че е.
ШЕСТА ГЛАВА
В продължение на няколко седмици след това не видях Алекс отново, макар че Самър и Ейнджъл, както можеше да се предположи, гледаха похотливо снимката, която бях качила в интернет. Очите му бяха с цвета на морето зад него и успяваше да изглежда като холивудски идол пред камерата, и то без дори да се опитва. Контрастно на това — моята снимка разкриваше в пълна степен изгорелия ми нос. Ако можех да лъжа, щях да се изкуша да представя Алекс като романтичната си връзка през ваканцията и така щях да повиша рейтинга си сред приятелите си, но тогава, ако тръгнех по този път, щях да бъда принудена да кажа истината, която беше, че той бе моят ваканционен личностен конфликт. Ето: изобретих нова категория връзка. Браво на мен!
Макар да бях заета да се наслаждавам на ваканцията си, която включваше абсолютно страхотно сафари в националния парк „Крюгер“, не можех да се отърся от спомена как Алекс се отдалечава с широки крачки... сам. Започвах да подлагам на съмнение преценката си за него: златното момче в училище, но това не го предпазваше от това да се чувства малко изгубен като останалите от нас.
През последния ден преди завръщането ми у дома Опал и Мило уредиха да ме заведат с лифта до върха на планината Тейбъл. Планът беше да хапнем в ресторанта, от който се разкриваше удивителна гледка към града. Уриел и Тарин също бяха поканени.