Уриел и Тарин, уловени за ръце, дойдоха при нас, слънчевата светлина блестеше в косите им, златиста и кестенява. „Защо просто не носят огромна стрелка, на която да пише: „Съвършената двойка“?, помислих си с горчивина. Някои хора получават всичко. Аз ли бях единствената, която природата не искаше да оформи и да направи по-привлекателна? Ако стоях като тях, вероятно някое птиче щеше да се изходи върху мен или пък вятърът щеше да повдигне полата ми.
— За какво става въпрос днес? — попита Уриел, доловил последните ми думи.
— Казах, че няма да ме видят, защото си отивам у дома. — Това бе истината, просто пропуснах останалото.
— Не бих заложил на това, Мисти. — Уриел погали с палец дланта на Тарин. Когато и да погледнех към него, той винаги я удостояваше с малки докосвания, които сякаш мило казваха: „Не мога да повярвам на късмета си“. — Явно, че съдбата е благосклонна и тази година финалът на международните дебати е в Кеймбридж, Англия.
Тарин се усмихна горчиво.
— И предполагам, че това няма нищо общо с телефонните ти обаждания, в които предложи да избереш мястото? — Погледна към момчетата от отбора по дебати. — Миналата седмица Кайро оттегли кандидатурата си заради проблеми със сигурността.
Добродушните очи на Уриел блестяха весело.
— Може би щях да ги убедя да изберат Денвър, но... е, реших, че мога да си доставя удоволствие. Щом аз ще съм в Кеймбридж, защо да не заведа и теб там?
— Уредил си финалът на дебатите да бъде в моя град? — попитах. Това не можеше да се случва.
— Страхотно! — Хюго беше очарован. — Съжалявам, че няма да видя Кайро, но никога не съм бил в Англия. Какво трябва да си взема, Мисти?
— Кога ще дойдете? — Почти се надявах, че с това ще е свършено, преди да се върна на училище през септември.
— Към края на ноември — каза Тарин. — Тъй като ще бъде след изпитите ви, момчета, както и след този на Алекс, ще трябва да попитате родителите си дали можете да останете седмица или две. Можем да разширим пътуването и до други места. Ще бъде истински срам да отидем до Европа и да не разгледаме.
В ума ми се блъскаха различни мисли. Нямаше да мога да избягам, тъй като щеше да бъде средата на срока.
— В такъв случай трябва да си вземете дъждобрани и топли дрехи.
— Ти ходиш на училище в Кеймбридж, нали, Мисти?
„Благодаря ти, че отбеляза това, Тарин"
— Да. Но съществува вероятността да сте в другия край на града.
— О, не! — каза Уриел и ми намигна. — Ще бъдеш доволна да узнаеш, че ще бъдем на прага ти. Училището ти е едно от местата, където ще се проведат състезания, тъй като отборът му е шампионът на Англия. Изненадан съм, че не знаеш.
— Точно така. Трябва да съм пропуснала това. — Което всъщност не бе изненадващо, тъй като аз и отборът по дебати се движехме в съвсем различни кръгове и като към това се добави и фактът, че се криех през последните няколко дни заради инцидента с Шон... Значи, ето какво бе правил Уриел през последните няколко седмици, през които не го бях виждала. Бях предположила, че прекарва страхотно времето си с Тарин, но не. Беше се посветил на това да обърка есента ми.
— Можеш да ни разведеш из града. — Идеята за пътуването до Европа наистина се беше харесала на Хюго.
— Ще бъда... — Не можех да кажа „щастлива“. — Нямам нищо против.
— Страхотно! — Хюго разтвори ръце, за да обхване гледката пред нас. — Може ли Кеймбридж да победи това?
— Има своите красиви местенца — казах предано. Тъй като Кеймбридж е разположен в онази част на Англия, която е равна като палачинка, нищо там не можеше да се сравни с планината Тейбъл, но нямаше да го призная. — Колежите са истинско зрелище. Не можеш да помръднеш, без да попаднеш на известен мъртвец. Нютон, Дарвин, момчетата от изследванията на ДНК, Крик и Уотсън.
— Ако искаме да бъдем точни, не всички те са мъртви — каза Алекс
сухо.
— Алекс, ти ще кандидатстваш в „Тринити“, нали? — попита Хюго.
— Да, в списъка ми е. — Не бях изненадана, Алекс не изглеждаше така доволен от новината за пътуването до Англия като останалите.
Тарин стисна ръката му.
— Помислих, че можем да уредим интервюто ти, докато сме там, Алекс. Датите са пресметнати добре.
— Планът изглежда добър. И така, време ли е да хапнем? — Алекс сложи край на разговора, тръгвайки към ресторанта.
Компанията ни бе настанена на дългата маса до панорамния прозорец, така че двамата с Алекс можахме да изберем столове в срещуположните краища. И двамата въздъхнахме от облекчение и се хранехме в мир. Аз си поръчах градинарски бургер — сочен, пълен с гъби, които минаваха за месо, но със също толкова превъзходен вкус. Бях напълно щастлива с компанията, от едната ми страна беше Уриел, а от другата — Майкъл. Хюго и Фил седяха срещу мен. Това направи избора на