Алекс да седне до момичета по-очебиен, но това бе неговият наблюдателен пост. Той демонстрираше, че се забавлява добре със скиците, които Уилоу и Хейзъл правеха с донесените им от сервитьорката пастели, така че може би наистина си прекарваше добре.
Хюго, Фил и Майкъл ме подложиха на кръстосан разпит за Кеймбридж. Не знаех много за града, защото живеех там само откакто бях сменила училищата. Бях на пансион, защото домът ми беше в другия край на Лондон. Училищата в моя район бяха свършили, затова родителите ми трябваше да потърсят по-далеч след последната ми среща с прекалено много истина. Директорът на училището „Фен“ беше човек с дарба и изпитваше съчувствие към мен. Като чу за тормоза в резултат на голямата ми уста, той ме накара да се запиша в единайсети клас, въпреки че не ми предричаха голям успех на изпитите за средно образование. Не можех да обясня всичко това на момчетата, затова оставих неясна причината за ученето си там. Обаче признах, че не съм специалист. Уриел компенсира пропуските в моите знания, тъй като често посещаваше университета.
Разговорът премина на крикета и аз замълчах. Уриел ме побутна.
— Мисти, може ли да те попитам нещо?
Изстисках кетчуп върху гъбите си и затворих отново шишето.
— Давай.
— Какво ви става на двамата с Алекс? Има ли нещо повече между вас от онова, което е известно на мен и Тарин? Неловкостта му в твое присъствие изглежда малко крайна за загуба от мач на тенис на маса.
— Прав си. — Отхапах и се замислих как да оформя отговора си. — Мисля, че причината съм аз. Или по-скоро той плюс аз. Не му харесва в какъв човек се превръща в моята компания. — Не бях го осъзнала, докато не произнесох думите на глас, но сега мисля, че разбрах какво става.
— Дарбите ви се сблъскват? — Уриел веднага ме разбра.
— Замисли се: той винаги е очарователен, но в мое присъствие става груб и малко рязък. И това не му харесва. Мисля, че чувства, че не може да се контролира.
Уриел потърка брадичката си и издаде онзи тих звук, който могат да издадат само мъжките пръсти, когато се срещнат с остра набола брада.
— Разбирам как може да го разтърси това. Ще кажа на Тарин. Тя се тревожи за него. Каза ми, че наистина бил без настроение през последните няколко седмици.
„Откакто ме срещна.“
— Тревожи се, че е направила грешен избор, като го е накарала да избърза с година, но той наистина е забележително интелигентен.
— Казал ли си на Алекс каква е дарбата ми?
Уриел сбърчи чело, спомняйки си.
— Не, не мисля, че въпросът е изниквал.
— Може да се почувства по-добре, ако му обясниш, че вината е моя. — Щом размислих, реших, че не ми харесва да се предложа като изкупителна жертва. — Но може би за него е хубаво да бъде изложен на моето влияние. Да му се напомня, че е склонен да греши като всички нас.
Уриел не споделяше радостта ми от мисълта Алекс да бъде принизен.
— Не мисля, че има нужда от някого, който да подронва увереността му. — Погледна към другия край на масата, където Алекс правеше за Уилоу корона от салфетки, очаровайки малките момиченца. Толкова мил. Нямах проблеми с това да харесам Алекс от разстояние, проблемът настъпваше, когато се доближавах до него.
Уриел бутна настрани празната си чиния и каза тихо:
- Може да ти е от помощ да разбереш, че той няма никого, който да се грижи за него, освен Тарин и персонала на училището.
Оставих увехналия си градински бургер.
- Какво искаш да кажеш? Сирак ли е?
Уриел поклати глава.
— Това може би дори е по-лесно. Бил е изоставен от родителите си, когато се проявила дарбата му. Те не са хора с дарби и имали наистина силни предразсъдъци срещу нас. Мислят, че е вещерство или черна магия. Синът им, който можел да жонглира с играчките си, като използвал само ума си, ги подлудявал. Опитали се да изтръгнат дарбата от него, а когато не успели, го изхвърлили.
— Но със сигурност не можеш просто да изриташ детето си, защото е различно? Трябва да има закони, които да предотвратяват това.
— Човек би помислил така, но останалата част от семейството напуснала страната, за последно чули, че са в Аржентина. Бягат. Казали на Алекс, който тогава бил на три, че бягат от демон. Имали предвид него.
— Господи! — Потърках гърдите си, усетила ехото на тази груба истина, докато думите на Уриел попиваха в съзнанието ми. — Само на три. Да, разбира се, сега, когато знам това, ще бъда по-мила с него.