Пол и Лара ни раздадоха брошури. Прелистих моята и разпознах повечето от дейностите на открито от миналата година. Отбелязах мислено да отида на бодибординг. Сутрешните часове обаче бяха до един заети с нещо, наречено „Личностно развитие”.
Фин от Манчестър зададе въпроса, който занимаваше всички.
— Хей, Пол, какво ще кажеш за сутрешните часове?
— Това е голямата промяна тази година. В края на миналогодишния лагер някои от вас изразиха интерес, свързан с вашите дарби. Традиционно ви оставяме да се справяте с това сами, но през последните месеци станаха няколко инцидента, които ни принудиха да преосмислим позицията си. Вярваме, че можете да се облагодетелствате от указанията на по-опитни от вас хора с дарби.
Усещах как по бузите ми плъзва червенина. Миналата година бях написала във формуляра си, че бих желала да получа помощ в контрола над дарбата си (чувствах се особено зле, след като бях принудена да сменя
последното си училище заради подигравки). Трябва да съм предусетила, че напредъкът ми през следващата година ще бъде нулев. Но тъй като не исках да бъда обвинена, че съм развалила забавленията и съм наложила повече работа, си замълчах.
Фин сбърчи нос.
— Искаш да кажеш, че ще правим упражнения или нещо подобно? Това няма ли да е като училище?
Пол се усмихна.
— Ще бъде забавно, обещавам ви. Учителите ви знаят, че сте във ваканция, и бяха помолени да измислят начин на преподаване, който ще ви допадне.
— Ay, човече!
— Фин. — Усмивката на Пол се стопи. — Дайте шанс, моля ви. И сега, докато сме на по-сериозни теми, има нещо, което трябва да знаете. Имаме двама специални гости за вечерта. Някои от вас вече са ги срещали, но причината да са тук е трагична, затова, моля ви, чуйте внимателно какво имат да кажат. Лара, ще ги поканиш ли?
Лара подаде глава през вратата, после влезе Уриел, последван от по-малкия си брат Виктор. Когато мина покрай мен, Уриел спря и ме прегърна набързо.
— Съжалявам, Мисти, не можех да ти напиша съобщение, че идвам. След миг ще разбереш защо. — И отиде отпред при брат си, докато Пол продължаваше да говори.
— Двамата ни гости са Уриел и Виктор Бенедикт. Вие всички познавате Мисти. — В стаята се понесе шепот на съгласие. — Е, две от лелите на Мисти са сродни души на техните братя, колко сте всъщност? — Каза Пол, опитвайки се да говори весело, макар да знаех, че щом в стаята е Виктор, агентът от ФБР, значи, сме се запътили към тъмни територии.
— Седем — каза Виктор. Чертите му бяха по-остри от тези на Уриел, той бе ястребът сред братята Бенедикт. Очите му правеха особено силно впечатление — сиви ириси, оградени от по-тъмни кръгове. Тъмно-кестенявата му коса бе доста дълга, но бе прибрана назад от лицето му по начин, който подхождаше на впечатлението за безмилостен контрол, което той вдъхваше. Намирах го за очарователен, но наум отбелязах, че не трябва да се набивам в очите му по време на семейните събирания. Благодарение на съзнанието ми, което винаги бе готово да поеме вината, той ме караше да се чувствам така, сякаш се каня да извърша престъпление или вече съм го извършила и той ще ме арестува. Сигурна бях, че ако имаше моята дарба, той никога нямаше да й позволи да се изплъзне дори минимално.
Той задържа вниманието на всички в стаята с проницателния си поглед, усещах как дори най-големите бунтовници сред нас са готови да се държат възможно най-добре.
— Съжалявам, че прекъснах ваканцията ви. Тук сме, за да ви поговорим за безопасността.
Безопасността? Това бе нещо ново. Размених поглед с Ейнджъл и Самър. Те като че ли очакваха да знам нещо. „Нямам представа“, признах телепатично.
— Трябва вече да сте забелязали, че определен брой ваши приятели не са с нас тази седмица — каза Пол.
Мислено прегледах набързо списъка: нямаше го Джоуи Марстън; Ели Фишър липсваше; а Калъм Макдоналд не седеше както обикновено до Фин.
— Не дойдоха, защото обществото на хората с дарби е разтревожено за безопасността на по-младите си членове — обясни Пол. — Някои родители избраха да задържат децата си у дома.
В ума ми изникна образът на картата, която Уриел ми бе показал. Нито едно от убийствата не бе станало в Обединеното кралство и аз не се бях почувствала особено заплашена.
— Преди две седмици бе отвлечена Миа Гордън от Лондон, току-що открила дарбата си — каза Виктор, с което потвърди най-лошия ми страх. — Тя трябваше да слуша този наш разговор заедно с вас. Тя бе само на шестнайсет и щеше да отиде за първи път на лагер.
„Това е името на момичето, което трябваше да бъде с нас в нашата хижа“, каза Самър на Ейнджъл и мен.