— Хайде, Мисти, издигни стена срещу него — подкани ме Уил, когато петият ми опит да отблъсна проникващия ум на Виктор се разтопи като шоколад.
Разочарована, прокарах длани през косата си и я стиснах в корените. Ейнджъл и Самър наблюдаваха търпеливо. И двете бяха успели да овладеят въпросното умение от първия път.
— Добре, Виктор, нападни ме отново. — Затворих очи и вложих всичко срещу неговия ум, който се опитваше да ме завладее. За миг помислих, че съм успяла, но после той проектира образа как яде шоколад, седнал в шезлонг.
Отворих очи и сведох поглед към краката си. Поне пръстите ми изглеждаха добре с розовия като раковина лак, но останалата част от мен бе истинска катастрофа.
— Как се справи? — попита Уил.
Виктор поклати глава.
— Съпротивлявам се колкото мокра хартиена кърпичка — признах.
— Това е странно. — Виктор ме потупа по рамото и двамата с Уил отново застанаха отпред в нашата малка класна стая в една от хижите.
Мисля, че искаше да прозвучи като утеха, но с него никога не съм сигурна. Жестът му можеше също така да означава „арестувайте този човек“. — Не съм срещал досега ум като нейния. Тя е напълно беззащитна. Това ме кара да се чудя дали не я караме да прави нещо, което дарбата не й позволява.
Вдигнах поглед.
— Искаш да кажеш, че е възможно вината да не е моя?
— Никога не съм казвал, че е твоя. — Виктор потърка челюстта си и мислено се върна към онова, което знаеше за дарбата ми. Гледаше ме така, сякаш бях проблем, който трябваше да разреши. — Всички виждаме, че се опитваш, но предполагам, че издигането на стена се усеща като лъжа от подсъзнанието ти, защото това е номер, отклонение, а не истинска стена.
— Страхотно. Значи, моят мозък, който не приема нищо друго освен истината, не иска да наруши правилата дори за да се защити?
— Така виждам аз нещата.
— И какво, прецакана съм, ако някой реши да ме нападне?
— Ето това не знам със сигурност. Що се отнася до хората с дарби, нищо не е еднозначно. Просто е въпрос да адаптираш силата си така, че да намериш начин да защитиш границите си.
— А силата ми е...?
— Ти ми кажи.
— Добра съм на тенис на маса — опитах.
Уил се засмя.
— Не мисля, че брат ми имаше предвид това, Мисти. Има предвид дарбата ти.
„Този списък е много кратък.”
— Познавам лъжците, предполагам. И ако изтърва контрола над нея, хората около мен не могат да лъжат.
— В такъв случай най-добрата ти защита е да разобличаваш хората с лоши намерения, преди да стигнат до теб. Да издигнеш бариерата далеч навън в зоната на истината, където си кралица. — Тъмните очи на Уил блестяха весело. Той ми изпрати игрив телепатичен образ, на който се виждах с тиара на главата как тъпча лошите момчета в стил „танц на Лейди Гага“.
— Благодаря, това ми харесва: да бъда кралица. — Обаче проблемите бяха очевидни. — Но ако се разхождам наоколо с активно поле, няма ли да дразня много невинни хора?
— Въпрос на преценка, която ще трябва да направиш сама — каза Виктор. Той никога не смекчаваше истината и никога не мислеше, че сме прекалено малки за цялостните факти. Възхищавах му се за това, макар да бе стряскащо. — Ако подозираш някого, направи своя собствена версия на сондиране на ума и изложи мотивите му наяве. Малко наранени чувства са цена, която си струва да платиш, за да не се превърнеш в цел на убиеца.
Самър преплете пръсти с моите.
— Но как може Мисти да разбере кого да подложи на тест?
— Инстинкт. — Уил скръсти ръце на гърдите си, бицепсите му бяха привлекателно изложени на показ изпод късите ръкави на черната му тениска. — Моята дарба е да усещам опасността, но това всъщност е само много по-силна форма на инстинкта за оцеляване, който всички имаме. Слушай какво ти казва интуицията. Има много добра причина тя да съществува.
„Внимавай, Мисти. Престани да гледаш мускулите му.“
— Да, бедните глупаци, които не са притежавали този инстинкт, са отпаднали от еволюционното дърво — каза Ейнджъл.
Уил я удостои с усмивка.
— Права си. Сигурен съм, че всички знаете за какво говорим, това е едно от първичните сетива, което всички споделяме. Вярвайте на интуицията си и всичко ще бъде наред.