— Аха. — Вкарах червена и бях отново в играта. — Виктор мисли, че не е необходимо да осъзнавам дарбата си напълно, за да работи тя. Не мога да построя защитна стена, защото мозъкът ми я отчита като фалшива. Не мога дори да изкажа истина, ако имам предвид противоположното — боря се с иронията. Мозъкът ми регистрира и нея като лъжа.
— Интересно. Бих искал по-късно да се срещнеш с Феникс, да видиш какво ще направи умът ти. Изглежда, че дарбата ти ти вреди. — Феникс, сродната душа на брат му Ив, има силата да вижда всичко, което става в мозъка ни; това е първата стъпка в нейната способност да направи така, че времето да изглежда спряло. — Предполагам, че приемаш широк спектър информация — и съзнателно, и инстинктивно. Затова ти е толкова трудно да контролираш дарбата си. Осъзнаваш, че виждаш само малка част — като видимата светлина в спектъра на вълната, която е само съвсем нищожна част от цялото.
— Радвам се, че имаш извинение за мен. — Бяха ми останали само две червени топки.
Той се приближи до масата.
— Мислиш, че ще спечелиш?
— Ами да! — Бях твърде далеч пред него, за да изгубя сега.
Когато следващата ми червена се понесе към джоба в ъгъла, Зед използва силата си, за да я отклони. След това вкара всички останали жълти, както и черната.
— А сега?
— Отново да! Победата ми е морална. — Оставих щеката върху масата.
Той се засмя, усетил, че наистина съм много ядосана.
— Това утвърждава фактите. Не те занимава обективната истина, тъй като спечелих чрез измама, а само онова, което чувстваш като вярно, дори за себе си.
Гневът ми се стопи.
— Изпробвал си ме?
— Да. — Той подреди отново всички топки. — Сега, Мисти, да започнем работа върху онези парченца истина, които чувстваш. Мисли за всяка билярдна топка като за нещо, което трябва да контролираш — жълтите са осъзнатата истина, а червените са онази, която се изплъзва на радарите...
Когато урокът ми със Зед свърши, мозъкът ми се чувстваше като сладолед, оставен на слънцето. Върнах се в хижата, движейки се като зомби, прекалено уморена, за да забележа прекрасната слънчева светлина, която се процеждаше между ментовозелените листа на брезите, и шума от разбиването на вълните в брега. Скай и Феникс седяха на столовете на верандата заедно с Ейнджъл и Самър. Тъкмо бяха налели студена напитка и за мен. Зед сигурно ги бе предупредил.
— Как беше? — попита Скай.
— Наистина добре. — Оставих тетрадката си до нея. — Не мисля, че напреднах много в контрола, но научих много защо не успявам да контролирам дарбата си.
— Зед каза, че си се справила добре, както и че си много, много по-добра на билярд от мен.
— Възможно е да е споменал, че не си чак толкова добра — признах.
— Не, не. Много повече от това: аз съм невероятно надарена в билярда...
Странно: забележката й не бе регистрирана като лъжа.
— Довела съм до изкуство умението да губя. Тогава се налага да мамя, а това го предизвиква... е, видя последиците.
Нима не бях видяла току-що?
— Много мило от ваша страна да отделите от времето си — казах, като избегнах да коментирам онова, което бях видяла, за да спестя на всички изчервяването.
— За нас е удоволствие, наистина! За щастие, има пролука във времето. Започнах музикалната програма в „Джулиърд“ тази есен, Зед ще учи биохимия в „Колумбия“, макар че, да си остане между теб и мен, се интересува много повече от сформирането на банда. Ще имаме няколко свободни седмици преди началото на живота ни в Ню Йорк.
— Значи, ще бъдете в един и същи град с Кристал и Ксав. Страхотно!
— Исках да бъдат с нас в Калифорния, но изгубихме — каза Феникс, дребна брюнетка с многобройни пиърсинги.
— Страхувам се, че победи аргументът часова зона. Родителите ми са отново тук, затова исках да бъда в Обединеното кралство. — Скай се усмихна извинително на Феникс.
— „Джулиърд“ е един от най-добрите музикални колежи. Поздравления за приемането ти в него! Е, как беше Виктор? — обърнах се към Самър.
Тя се усмихна загадъчно.
— Интригуващ.
— О, разкажи! — помоли Ейнджъл.
Самър сви рамене.
— Все още мисля за това. Устните ми са... — Тя прокара пръст по устата си.
— А Ив? — попитах Ейнджъл, преди любопитството й отново да се е проявило.
Ейнджъл постави длани върху ушите на Феникс.
— Толкова е хубав. Мръщи сладко вежди, когато иска да привлече вниманието ми.
Феникс отблъсна дланите й, присвила очи в престорен гняв.
— Трябва ли да защитавам съпруга си? — И щеше да го направи, ако бъдеше предизвикана... бе израснала на улицата.