— Обичам те. — Зарових глава в пуловера му.
— Аз също те обичам. — Той прокара палци по веждите ми. Неговите бяха ръждивочервени; светлата коса и вежди бях наследила от мама. Ако родителите ми бяха обувки, той щеше да е удобни пантофи, а мама — италиански сандали. — Тревожа се за теб, още повече, че оставаш тук, а този убиец дебне хората с дарби. Прави това, което казва майка ти, става ли? — Очите му блеснаха, когато през главата му мина нова мисъл. — Или вероятно можеш да страниш от другите хора с дарби няколко години. Да дадеш на властите време да го заловят.
— Да стоя настрани, както ти направи с мама... имаш предвид?
Той прочисти гърлото си, а погледът му се спря на мама.
— А, да. Разбирам какво намеквате. Някои хора с дарби са неустоими.
С мила усмивка на устни мама се присъедини към прегръдката.
— По-добре да се връщаме, Топаз, преди момичетата да са направили прическа мохаук и на майка ти — каза татко и ни прегърна за последен път.
Мама се засмя.
— О, и ти!
Той разтърси ключовете за колата и ги накара да зазвънят.
— Тя може и да им позволи, знаеш колко е посветена на внучетата си. Не съм ли прав, Мисти?
Усмихнах се.
— Абсолютно си прав.
Усмивката на мама се стопи, щом чу истината от мен.
— Бързо, Марк.
Татко ми намигна.
— Да се надяваме, че няма да попаднем на задръстване в движението.
Училището бавно навлезе в обичайното си ежедневие. Бях избрала да се явя на изпитите за квалификационно ниво А, след като се справих по-добре от очакваното на изпитите за средно образование. Кариерният консултант искаше непременно да подготви всички ни за бъдещето и беше зает с посещенията ни на всички основни университети преди настъпването на лятото. Дори той не знаеше каква професия да ми предложи, когато миналия юни проведох разговор с него. Най-доброто, излязло от устата му, беше: „Не, не дипломация, не и за теб“.
„Благодаря, господин Грейвс, и сама се бях досетила.“
След като се посъветвах със Самър и Ейнджъл, се спрях на географията, математиката, химията и биологията, — тъй като вероятността да стана за посмешище в тези области бе по-малко вероятна в сравнение с, да кажем, изкуствата. Не бих могла да се нарека талантлив учен, но пак бе по-добре от това да пиша есета, в които да изразявам искреното си мнение за книги и пиеси, които всъщност не харесвам или не разбирам. По някаква причина това ядоса изпитващите.
Ноември донесе прекъсване на обичайната рутина. Училището ми, което заедно с университета в Кеймбридж щеше да бъде домакин на обществото по дебатите, се подготвяше да посрещне отборите от цял свят. Планът беше да се състои прием по посрещането на учениците и техните учители в петък вечерта в университетския клуб за дебати, който бе като минипарламент — съвършеното място за обучаващите се за бъдещи политици, много от които мечтаеха да навлязат в истинската политика, всеки на своята страна. Дебатите щяха да се състоят през седмицата на различни места в града, а финалът щеше да е в последната събота. Всичко това се оказа наистина голяма работа, тъй като международната преса, която следеше събитията в областта на образованието в много страни, се интересуваше от изхода. Бях изненадана колко много държави са изпратили финалисти, включително такива, в които английският не беше първи език.
Приятелите ми от училище, Хафса, Тони и Анализ, се бяха записали като помощници в приема и малко насила ме накараха да се присъединя към тях. Разкъсвах се. Исках да видя Алекс и приятелите му отново, въпреки смесените чувства, които имах към него, но не желаех да изглеждам прекалено нетърпелива. Ако той се окажеше сродна душа на някого, когото познавам — в ума ми веднага изникна името на Самър, — щях да бъда жалка. Но все още имаше малък шанс двамата с него...
„Продължавай да мечтаеш, Мисти"
Вписах името си, решила, че съм свикнала да бъда жалка. По един или друг начин щях да се видя с гостите от Южна Африка, така че най-малкото можех да уредя Алекс да срещне Самър на приема. Така въпросът щеше да бъде уреден и щях да престана да се измъчвам от мисълта, че може би са предопределени един за друг.
Самър и Ейнджъл пристигнаха с влака от Лондон в петък следобед, прилив на позната енергия и предчувствие, нещо като еспресо в мрачна утрин. Вкарах ги в стаята си, след като успях да откъсна Ейнджъл от сергиите на пазара в центъра на града. Неустоимо я привлича всеки, който продава боя за боядисване на дрехи, мъниста и висящи дрънкулки, пречупващи и отразяващи слънчевата светлина. Като една от сервитьорките, трябваше да облека черна тениска и черна пола на приема. След като вписах имената им като гости, Самър и Ейнджъл се издокараха, използвайки спалнята ми, за да се приготвят.