— Как беше? — попита Самър, докато нанасяше спирала на миглите си.
Облякох полата си.
— Прекрасно. Тихо всъщност.
— Без големи моменти на Мисти?
— Не, справих се добре. Никой няма да забележи бримката на чорапогащника ми, нали? — Завъртях се да покажа бримката, която бе високо на бедрото ми.
Самър не отговори.
— О, добре. Нямам друг чифт. — Напъхах краката си в черни обувки. — Упражненията, на които ме научи Зед, ми помогнаха и започнах да се уча да не се поставям в ситуация, в която обикновено обърквам всичко. — С изключение на тази вечер. — А ти?
Самър нямаше щастлив семеен живот. Усмихна се смело.
— О, същото както винаги, нали знаете.
Знаехме и също така разбирахме, че не искаше да говори за това сега и да развали вечерта. Каза ни само онова, което бе върхът на айсберга, а и то бе достатъчно лошо.
— Ейнджъл?
Приятелката ни очертаваше екзотично дръпнатите си очи с прах за почерняне на клепачите.
— Няма кой знае какво за разказване. Пустеещи земи, що се отнася до момчетата. Имах няколко единични срещи.
Има една банда, която понякога ме взема за вокалистка. Дори ми плащат.
— Страхотно. Какво е името на групата?
— Не сте чували за тях. “Seventh Edition”.
— Защо това име?
— Защото вокалът им е ходещо его в дънки и се спречква с толкова много от членовете на групата, че са се събрали вече за седми път. — Направи пауза, за да си сложи гланц за устни. — Съмнявам се, че ще успеят, преди да достигнат стотицата. — Закопча козметичната си чантичка. — Как изглеждам? — Беше облечена в ментовозелена копринена рокля с тясна талия и широка пола, която подхождаше на меднорусата й коса. Подгъвът, който стигаше точно над коляното, флиртуваше с краката й, докато вървеше с високите си токчета като манекенка, поставила ръка на хълбок.
— В такъв случай е подходящо — каза Самър.
Ейнджъл повдигна вежда към мен.
— Съгласна съм.
— А какво ще кажете за мен? — Самър се изправи, за да покаже бялата си жакардова рокля със сините цветя.
— Съвършено. — Стоях между двете си приятелки и се чувствах много обикновена в изцяло черния си ансамбъл. Самър срещна погледа ми в огледалото. И двете бяхме нервни. Винаги съществуваше нищожен шанс да срещнеш момче с дарба в точната възрастова граница, но напрежението в стомаха и леките тръпки се появяваха всеки път.
„Благодаря ти — каза тя само на мен. — Знам, че искаш да го запазиш за себе си.“
„Откъде знаеш?“ Подозирах, че е претършувала ума ми, затова не бях изненадана.
„Мисти, приятелка съм ти от години, знам кога приятелката ми се интересува от момче. В очите ти — съжалявам, но е вярно — се появява онзи замечтан израз.“
Вече имах причина да знам, че нямам лице на покерджия, но бе обезпокоително да открия, че показвам чувствата си така явно.
„Самър, ако той е твоята...“
„Би могъл да е твоята.“
„Би могъл и да не е на никоя от нас, които сме в стаята... имам предвид. Ако е твоята, ще бъда наистина доволна за двама ви.“
Поне щях да се опитам да превърна това в истина, така че не лъжех.
„Аз също.“
Самър взе чантичката си.
— Готови ли сте?
Организаторите на дебатите ми повериха разнасянето на подредените върху табла напитки, което не бе най-бляскавата задача на света, но поне ми позволяваше да се смеся с останалите. Току-що бе пристигнала делегацията от Индия, всички те изглеждаха удивително в пъстроцветните си сарита и туники. Поговорих минутка с един от тях и открих, че са от Амритсар. Двама студенти от университета в Кеймбридж дойдоха да ги поздравят с добре дошли, така че аз се отдалечих. С крайчеца на окото си зърнах Ейнджъл в средата на американския отбор по дебати — всичките те момчета от Далас. Тексасците изглеждаха напълно омагьосани от тяхното английско момиче джобен формат с полюшващата се коса и експанзивните движения на ръцете. Подобно на колибри пред хранилка, Ейнджъл не можеше да стои неподвижно. Шампионите на Дания — четири изумителни момичета — бяха прицел за разговори от страна на отбора на моето училище. Никакъв шанс, момчета. От южноафриканците още нямаше и следа.
Влезе Уриел, а Тарин бе увиснала на ръката му. Сигурно и отборът на Южна Африка щеше да пристигне скоро.
Оставих таблата, за да ги прегърна.
— Здравейте. Как беше пътуването?
— Страхотно, благодаря. — Тарин стисна ръката ми, с което ненатрапчиво ми каза, че не е забравила съобщението ми. — А ти как си?