— Радвам се да се запозная с теб, Самър.
— И аз с теб. — Самър премести чантичката си върху стомаха си, а пръстите й си играеха със закопчалката. — Мисти ми е разказвала много за теб.
Той изглеждаше изненадан.
— Така ли? Какво знае тя за мен? — Дарбата ми за истината вероятно отново му бе повлияла, тъй като очевидно не възнамеряваше да включи последното изречение.
Това бе прекалено болезнено. Не бях от хората, които заобикалят истината, напротив — казвах я направо, какъвто бе еталонът на Мисти.
— Алекс, не обсъдихме това в Кейптаун, но ти знаеш, че имам дарба. Самър също. Като теб.
Той се огледа. От хората с дарби не се очакваше да се разхождат наоколо и да обявяват това на обществени места; нашето присъствие сред обикновеното население беше на принципа само толкова, колкото трябва да се знае.
— Мисти, може би трябва...
Трябваше да го кажа сега или по-късно щях да се уплаша.
— Има и още. Открих, че рожденият ти ден е в средата на декември. Това те поставя във възможния обхват и на двете ни.
— Искаш да кажеш, че си на същата възраст като мен, а не година по-малка?
— Училищната година тук е различна. Започва през септември, не през януари.
— Не съм помислил за това. — Изразът на лицето му подсказваше, че новината не е добре дошла.
— И затова си помислихме, аз и Самър, че можем да проверим дали... — Гласът ми постепенно заглъхна, защото бях завладяна от дълбоко чувство на нещастие. Подхождах съвсем грешно към това. Чашите върху подноса ми се затресоха.
Самър усети, че съм близо до това да се предам, и пое нещата в свои ръце.
— ... не сме сродни души. Очевидно знаем, че шансът е малък, но няма чак толкова много възможности да срещнем други хора с дарби на нашата възраст от твоята страна, така че... защо не?
Алекс сви рамене.
— Защо не? Да, да опитаме. — Хвана ръката на Самър. — Телепатия?
Тя се засмя, очевидно се чувстваше неловко, че той ме бе пренебрегнал, макар аз да бях тази, която ги бе запознала. Но, от друга страна, аз носех поднос. Огледах се къде да го оставя, но един от гостите се приближи и постави върху него празната си чаша; трябваше да жонглирам, за да го задържа прав. Сведох поглед към кубчетата лед, останали на дъното на пресушената чаша. Бяха се смалили до твърди топчета, покрити със сдъвкани резенчета лимон.
Тишина — после смях.
Самър се потупа по гърдите. Представях си как тежко бие сърцето й... моето със сигурност биеше тежко.
- О, добре, хубаво е, че те срещнах, Алекс, дори така. Съжалявам, че побързахме да те въвлечем в това. Двете с Мисти имахме месеци да се навиваме една друга, след като открихме, затова... прости ни, че ти го казахме веднага след пристигането ти.
— Не ви обвинявам, че опитахте. — Сега гласът му бе топъл, в него може би се долавяше дори облекчение. — Това е като Чаровния принц, който се разхожда из кралството с пантофката.
Това накара Самър да се засмее дори по-високо.
— Сравнението не е ласкаво, но знам какво имаш предвид.
Той поклати глава.
— Нямах намерение да предложа... е, знаеш. Според приказката той пробва пантофката на всяка дама в кралството, но не и на жените от семейството на Пепеляшка. А в този случай и двамата сме принцът с пантофката в очакване на другата, която ще стане. — Очите му бяха със същия наситен син цвят като роклята й; това, че не бяха двойка, бе престъпление срещу съвършенството.
— Ще опиташ ли сега с Мисти? — попита Самър, обърна се и ми се усмихна окуражително.
Тя бе с гръб към него, но аз видях чувствата, които се изписаха на лицето му. Едно от тях определено беше отвращение, преди да го замаскира с дружелюбна усмивка.
— Ще бъда щастлив да го направя.
В очите ми се събраха сълзи.
— Мисля, че засега трябва да оставим нещата така. — Поне веднъж мислех. — Имам работа, която трябва да свърша, а и във всеки случай съм малко встрани от обхвата му. Ти беше по-добрият кандидат, Самър. — Бързо отидох с подноса до група новодошли и раздадох и последните безалкохолни напитки.
„Какво стана, Мисти?“, попита Самър тихо, след като ме извини пред Алекс за внезапното ми тръгване.
„Той не иска да пробва. Знаеш, че не може да се преструва, когато е до мен.“ Кимнах на един мъж, който ме помоли да му занеса бира, и се опитах да скрия факта, че в същото време водя телепатичен разговор с някого другиго.
— Разбира се, господине.
Оставих празния поднос на бара и сграбчих Анализ.
— Занесе бира на онзи мъж с червената риза, моля те. Имам нужда от почивка. — Не можех да остана в стаята. Самър или — още по-лошо — Ейнджъл щеше да ме преследва. Щеше да се наложи да им кажа истината — че бях истински наранена — а после вероятно щях да се разплача и да кажа нещо на Алекс. Макар и по трудния начин, бях се научила да избягвам потенциалните моменти на Мисти, а тук се задаваше един доста солиден такъв.