Отидох в дамската тоалетна и веднага предизвиках спор, тъй като едно момиче, което си слагаше блясък за устни пред огледалото, искрено призна пред най-добрата си приятелка, че е откраднало десет лири от чантата й по-рано вечерта. Трябваше да изляза, но не можех да избягам от себе си. Взех палтото си от закачалката в гардероба, излязох бързо навън и се сгуших, намерила убежище на една пейка в двора на Кръглата църква, средновековна сграда в съседство с университетския клуб за дебати. Беше огромно облекчение да се отдалеча от другите хора с дарби. Зелената морава миришеше на влажна пръст, тисови листа и захвърлени опаковки от бързи закуски. Вдигнах колене и подпрях глава на тях, представяйки си, че съм надгробен камък — студен и достатъчно твърд да не усеща нищо. Не се получи. Какво толкова неприятно имаше у мен, че Алекс дори не искаше да опита? Не бях съвършена като Самър, нито уверена и талантлива като Ейнджъл, но не бях и съвсем ужасна, нали?
Някой седна до мен. Хвърлих поглед, наполовина очаквайки да видя някого от местните пияници с бутилка ябълково вино, полюшващ се като тояга. Беше Алекс. Помислих си, че от двете възможности предпочитах да беше пияница.
— Защо избяга? — попита той.
Избърсах бързо очи в коленете си и вдигнах поглед. Лицето му тънеше в полусенките, хвърляни от фаровете на минаващите по шосето автомобили от другата страна на църковната стена. Започнаха да падат малки снежинки, полепваха по якето му и не се топяха.
— Знаеш ли каква е дарбата ми?
— Тарин каза, че караш хората да казват истината.
— Това не е цялата история. Знам кога някой лъже.
— Така ли? — Той потри длани една в друга, после духна върху тях. Дъхът му излезе на бели кълбета. Не можех да кажа дали се интересува най-вече от факта, че замръзва, или иска да прикрие факта, че е нервен.
— И не мога да лъжа дори да искам. Затова ще ти кажа, че видях как се чувстваше относно възможността да провериш връзката си с мен.
Той скръсти ръце и брадичката му изчезна в яката на якето му.
— Разбирам, че не съм момичето на мечтите ти, но какво толкова нередно има в мен, че не искаш дори да си зададеш въпроса? — Ето, казах го.
— Какво ти има на теб? — Той се обърна така, че едното му коляно бе наполовина на пейката, и застана с лице към мен. — Мислиш, че става въпрос за теб? Не, Мисти. Съжалявам, ако си помислила така.
— Само не ми казвай: не си ти, аз съм виновен.
Той се усмихна горчиво.
— Звучи като клише, но да, проблемът е мой.
Казваше истината... поне доколкото му бе известно на него. Не бях сигурна, че това помага.
— Мисля, че знам останалото: плуваш си наоколо, очарователен си както винаги, а когато се приближиш до мен, потъваш. Аз съм еквивалентът на спънка.
Той протегна ръка и докосна с върха на пръста си дланта ми, оставяйки следа от електрически искри.
— Иска ми се да не беше така. — Истина.
— Значи, ще бъде катастрофа, ако сме сродни души?
— Да... може би. — Той погледна встрани смутен.
Не можех да не се засмея.
— Е, този отговор покрива всички възможности. Погледът му се спря отново на лицето ми.
— Не съм свикнал да не ми достигат думи, а ти ме караш непрекъснато да се препъвам. Обаче това няма да промени основната истина, нали?
— Не, няма. Или сме сродни души, или не сме.
Той стисна здраво ръката ми.
— Е, искаш ли да разбереш?
„Исках ли?“
— Леля ми казва, че не ми е необходима някаква сродна душа, докато не навърша осемнайсет. И аз виждам смисъл в това.
— И така, искаш ли да разбереш? — Гласът му бе малко по-дълбок.
Беше мъчение, но незнанието бе още по-лошо.
— Да.
— Затвори очи.
Оставих клепачите си да се затворят, сетне бързо ги отворих отново, само в случай че той се шегуваше с мен.
Той също бе затворил очи. Можех да му имам доверие. Затворих моите и зачаках. Имаше някого на прага на ума ми.
„Здравей, Мисти.“
ДЕСЕТА ГЛАВА
Алекс.
Летях. Обсипана със звезден прашец, вече не бях притеглена надолу от гравитацията. Ако отворех очи, със сигурност щях да видя, че се нося над пейката, кръжа над древния кръгъл неф на църквата и над ярко осветените прозорци от цветно стъкло. Шумът от уличното движение намаля. Останаха само шепотът на вятъра и острите като игли съзвездия на нощното небе, които ту се скриваха, ту се показваха от разпокъсаните облаци. Но не бях сама. Някой държеше здраво ръката ми по време на този полет. Втората звезда надясно и после направо чак до сутринта.18 Той ме дръпна по-силно към себе си и ме прегърна: две силни ръце около мен, прогонили всяка мисъл за студ и падане.