Той ме притисна до себе си и споделихме топлината на телата си.
— току-що откри сродната си душа и искаш да влезеш вътре, за да сервираш цяла вечер?
— Не, всъщност не искам.
— Да не споменавам отговарянето на всички онези въпроси, които приятелките ще ти задават, а и Уриел и мис Кътси.
— О, не. — Потреперих. Щяха да полудеят, когато чуеха, а това щеше да бъде толкова страшно.
— Добре. Гласувам да оставим съобщение, че няма да се върнем на партито, и да се разходим заедно.
— В снега? — Погледнах плитките си обувки.
— Да, в снега.
— Това е лудост.
— Да, така е.
— Да го направим. — Изправих се и затропах с крака, за да накарам кръвта отново да циркулира. „Хей, Самър, можете ли двете с Ейнджъл да ме покриете? Ще се разходя с Алекс.“
Отговорът ми подейства като изстрел. „Ще се разходиш с Алекс!“ „Какво си сега: папагал ли?“
„И така, той ли е...?“
„Да.“
Телепатичният писък е още по-оглушителен от истинския. „Знаех си!“ „Не, не знаеше.“
„Е, надявах се. Нямам търпение да кажа на Ейнджъл.“ Планът бе добър. Двете можеха да преодолеят първата максимално изпълнена с вълнение фаза на празнуването, преди да се срещнат с нас.
„Можеш ли да кажеш на съотборниците на Алекс, че ще се видят по-късно?“
„Ще го направя. О, Мисти, всичко е толкова хубаво. Не мога да ти кажа колко много означава за мен!“ „Благодаря, Самър.“
Точно както бе обещала, тя бе очарована за нас двамата. Не мога да кажа, че дори да бях опитала, щях да бъда толкова благородна, ако съдбата бе предопределила обратното, но пък нали се пробвах да я направя двойка с моята сродна душа. Може би знаех...?
Не. Просто не бях толкова мил човек. Щях да позеленея от завист.
„Ще се видим по-късно тогава, Самър.“
„Не бързай да се връщаш, ще те покрия тук.“
Самър сложи край на връзката.
— Готово. Свободни сме да вървим.
Алекс изтръска снега от раменете ми.
— Покажи ми града си, Мисти. — Харесваше ми начинът, по който името ми се търкаляше върху езика му, казано с неговия акцент, придавайки на „т“-то допълнителна сила.
Кеймбридж е красиво място: старинни улици и колежи, построени като замъци или катедрали. Градът бе пълен със студенти, улиците оживени от други млади хора като нас, излезли на разходка в нощта; едва ли някой ни забелязваше, докато се движехме сред тълпите. Уличен музикант свиреше на цигулка, подслонен под тентата на кафене. Група жени, крещящо облечени в бяло и розово, премина бързо покрай нас и остави след себе си силен мирис на алкохол. През тълпата си пробиваха път велосипедисти, натискаха звънците, но бавно крачещите минувачи почти не реагираха.
— Имали по-спокойно местенце? — попита Алекс. Нито един от двама ни не искаше празничната атмосфера наоколо.
— Да, ако портата е все още отворена. Пътеките през кампусите на колежите, разположени по брега на реката, обикновено са заключени през нощта.
Алекс ме избута от пътя на велосипедист без фарове.
— Това няма да бъде проблем.
Не лъжеше.
— Сигурен ли си?
— Да. Не знаеш всичко за мен, Мисти.
— Всъщност не знам почти нищо. Това е доста плашещо.
— Същото е и за мен по отношение на теб. — Извади вълнена шапка от джоба на якето си и я нахлупи над замръзналите ми уши. — Знаеш, че като изключим твоята компания, дарбата ми действа... един вид като обаяние, нали?
— Да. Тарин ми обясни. — Отново съществуваше онзи въпрос, пред който още не се бяхме изправили; той очевидно го тревожеше, защото непрекъснато го споменаваше. Трябваше ли да кажа нещо? Да повдигна открито въпроса? Алекс обаче поведе разговора в друга посока.
— И не става дума само за хората. Мога да очаровам и ключалки... и много други неща.
Тази новина отвлече мислите ми от тревогите. Никога преди не бях чувала за дарба като тази.
— И как се получава това?
Той хвана ръцете ми. Имах ръкавици в джоба си, но предпочитах да чувствам докосването му с кожата си.
— Мисля, че ги убеждавам да бъдат в онова състояние, в което аз искам. Ако е човек, го убеждавам, че доводът ми е прав, ако е заключена врата, я убеждавам, че наистина иска да бъде отворена.
— Това е... удивително, но е и рецепта как да станеш изтъкнат престъпник.
— Допускам, че е имало моменти, когато съм се изкушавал. — Хрумна му нова мисъл. — И тъй като съм свързан с човек, който ще ме накара да си призная — не горя от желание да се пробвам в някоя кражба, ако знам, че ще изпея всичко на полицията по-късно, когато бъда разпитан.
— Поне за нещо ме бива.
— Мисля, че за всичко те бива, Мисти.
Това не бе съвсем истина, но също така не беше регистрирано като лъжа. Понякога ми се искаше да мога да изключа дарбата си и просто да си позволя да се наслаждавам на ласкателствата, без да ги анализирам.