— Много мило, че го казваш.
Стигнахме до портата на колежа „Клеър“. „Кингс“ и „Тринити“ може и да бяха по-известни, но винаги съм мислела, че „Клеър“ е истинското бижу сред колежите по брега на реката. Смесихме се с група студенти, минахме покрай портиерите при главния вход, прекосихме четириъгълния вътрешен двор между сградите от светъл камък и приближихме портите от ковано желязо, охраняващи моста над Кам, който водеше към градините. Тази порта се отключваше с код.
Стоях до рамото на Алекс и се опитвах да видя какво прави.
— Може би е по-добре да отстъпиш назад — предупреди ме той.
— О, да. Съжалявам. — Не бяхме пробвали колко близо трябва да бъда, за да анулирам дарбата му. Отдалечих се на около двайсет метра. Когато се обърнах, той беше отворил вратата.
— Уоу, това беше бързо! Може да си полезен на единайсеторката от Филма „Бандата на Оушън“.
Той ме дари с дяволита усмивка, която дори Джордж Клуни не би могъл да надмине.
— Онези момчета? Мисти, аз не бих имал нужда от десетина партньори, за да вляза с взлом в казино. Мога да го направя и сам. — И аз го виждах. Той можеше да отведе управителя, настрани и да го убеди, че е наистина страхотна идея да му предаде парите, и после напълно да забрави за него.
Хванах за ръката своя представител от „Бандата на Оушън“, промъкнахме се през портата и стъпихме на моста.
— Това е поразително. — Алекс застана в средата и погледът му попи красотата на градините и колежите на Кеймбридж, ясно очертани в снега. — Харесва ми колко старо е всичко тук.
— Имаме много старини, вярно е. — Погледнах над широкия каменен парапет, мислейки за поколенията студенти, които бяха стояли тук в черните си роби и университетски шапки. Реката беше топ от индигова коприна, който непрекъснато се развиваше. Ниските брегове от двете страни, покрити с току-що паднал сняг, блестяха. Долавях очертанията дори на тръстиките и тревата, наклонили се под натиска на снега, склонили глави като стотици шивачи, работещи над шевовете на водата. Островърхите кулички на църквата на колежа „Кингс“ прорязваха небето. Всяко дърво и храст представляваше невъзможно сложна дантелена плетеница от пръчки и вейки. Мостът, на който стояхме, висяща линия над реката, бе изграден от топки сив камък, бележещи ъглите на арката. Снегът се бе натрупал върху тях и те приличаха на глупави малки перуки, поставени на витрината на някой майстор на перуки от осемнайсети век.
— Красиво, нали? — Не добавих, че също така мислех всичко това за изключително романтично. Предложението на Алекс да останем далеч от партито бе истинско вдъхновение.
Той се наведе до мен, кутрето на дясната му ръка докосваше моето на лявата. Искаше ми се да можех да направя снимка, за да запазя спомена: неговите силни пръсти с квадратните нокти и моите малки с овална форма почиваха безгрижно върху току-що падналия сняг. Неговите и нейните.
— Много красиво. — Беше толкова близо, че усещах топлината на дъха му върху бузата си. — Но тази гледка тук ми харесва много повече. — Главата му бе обърната към мен.
Извърнах се с лице към него.
— Знаеш ли, аз си мислех съвсем същото. — Макар да се опитвах да изглеждам уверена в действията си като него, усещах стегнат възел в гърдите си... вълнение, но и толкова много страх, че мога да объркам всичко. — Съжалявам, но всичко това е толкова много, за да го поема наведнъж, Алекс. Ти — аз — сродни души. Мисля, че ми е малко трудно дори да дишам.
— Нека ти помогна с това. — Той допря чело до моето, хладната му длан обви врата ми. — Дишай с мен. — Поехме си заедно два пъти глътка въздух. — По-добре ли си?
Кимнах.
— Част втора от терапията ти за отпускане. — Придърпа ме за още една целувка. И двамата се усмихвахме един на друг. Изправих се на пръсти, за да посрещна устните му; той се наведе надолу към мен. Ръцете ми потрепериха, после се отпуснаха върху раменете му, а неговите се спряха на хълбоците ми. Този път бе дори още по-хубаво, защото не бях така разтревожена. Много скоро щях да съм пристрастена към вкуса и миризмата му. Бях твърдо решена да обърна внимание на всички подробности, да го опозная така, както познавах себе си. В афтършейва му се долавяха следи от пикантен аромат и сандалово дърво, но под това имаше нещо, което беше самият той. И то говореше на тялото ми, събуждаше го, настройваше ме в тон със сродната ми душа на много по-дълбоко от съзнателната мисъл ниво. Бавно ние постигахме хармония.