Устата му бе невъзможно мека. От нея излизаха не само очарователни думи, всяка целувка хвърляше своята магия. Не прилагаше дарбата си, за да ме убеди, че е добър в това — не се осмеляваше да рискува с нея близо до мен. Бях благодарна, защото щях да почувствам фалша. Това трябваше да е само вроден талант.
Откъснахме се един от друг.
Засмях се малко нервно.
— Уоу! Аз съм късметлийка.
— А аз съм щастливец. — Докосна с опакото на пръстите си бузата ми.
Тръгнахме бавно обратно към партито през смълчаните заснежени градини по протежението на реката. В онази нощ ми бе трудно да повярвам, че нещо може да наруши връзката, която толкова бързо бяхме установили.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
— И така, Алекс, какво според теб прави добър един състезател по дебати?
Въпросът бе зададен от мъж от предната редица. Аз седях отзад в залата за дебати на университета, възможно най-далеч от Алекс, докато отборът от Южна Африка посрещаше въпросите на малката група от журналисти, събрали се да ги интервюират. Тазгодишното състезание бе предизвикало по-голям интерес от обикновено, защото, по случайно стечение на обстоятелствата, три страни бяха избрали президенти или първи министри, които в миналото бяха печелили международната купа по дебати.
— Първото, от което човек има нужда, е да разбира темата. — Алекс се наведе малко по-близо до микрофона, пръстите му го докосваха леко, сякаш танцуваха сред думите. — С това искам да кажа, че трябва да познаваш различните мнения, които хората изразяват, за да можеш да спориш ефективно и да печелиш споровете — като готвач, който избира подходящите подправки, за да удовлетвори вкусовете на клиентите.
Алекс бе така великолепен, когато бе искрен. Бяха ли го забелязали и другите? Мисля, че трийсет и няколко годишната репортерка от „Таймс Едюкейшънъл Саплимънт“ бе забелязала, защото престорено скромно отмяташе косата си с молива. „Долу ръцете“, помислих си недоволно, зърнала за миг бъдещето и жените хищници, които щяха да ме подлудяват.
— Поемам въпроса от колегата — каза тя със зноен глас, достоен за радиоводещ в среднощен час, — и мисля, че има и нещо повече от това. Що се отнася до победителите, не става въпрос само за интелект. Какво мислят съотборниците ти?
— Очевидно харизмата печели половината от битката, само ни погледнете — каза Хюго и разпери ръце, сякаш казваше: „Какво може да не харесате?“.
Тя се засмя — смях, който ме подразни.
— Разбирам какво искаш да кажеш.
Мъжът с изплъзващия се поглед, който бе задал първоначалния въпрос, отново взе думата, като почукваше бързо с молива по бележника си.
— Искам да знам дали Алекс смята, че са необходими и някакви други специални сили освен обикновената харизма?
Тарин, която седеше тихо до журналистите, обърна рязко глава по посока на задалия въпроса мъж. Тя също бе доловила особеното ударение, което той бе поставил върху „специални сили“.
„Човек с дарба ли е?“, попитах я.
„Не и доколкото знам.“
Опитах се да разчета изражението на лицето му, но седях на грешното място. Виждах единствено късата му, щедро прошарена черна коса, голямото му дясно ухо и носа му, приличащ на нос на кораб. Носеше измачкан блейзър от ленен плат, а на повдигнатото му коляно бе подпрян бележникът му, придържан от спираловидна пружина.
Алекс направи пауза, преди да отговори, вероятно проверяваше дали влиянието на моята дарба няма да изкриви казаното от него и да го превърне в признание за неговата.
— Предполагам, че всички, достигнали до международните финали, носят някаква специална сила. — Погледна съотборниците си за подкрепа.
— Да, снощи срещнах датския отбор на рецепцията и мога да ви кажа, че заедно са много мощна комбинация — пошегува се Фил и сладко се изчерви, докато говореше.
„Кой е този мъж?“, попитах Тарин. Мъжът не бе свалил очите си от Алекс, макар да говореха други хора.
„Мисля, че е от лосанджелиския „Куриер“. Не мога да си спомня името му, макар да ми го каза снощи. Преднамерено се представи и попита къде е Алекс, тъй като се бил запознал с останалите момчета и забелязал, че него го нямало.“
Защото Алекс беше навън с мен. Най-добрата нощ в живота ми.
„Тогава не си помислих нищо, но сега...“
„Да, побиват ме тръпки от него.“
„Прекалено много се интересува от Алекс.“
Взаимната ни твърда решимост да го защитаваме нямаше нужда да бъде изречена на глас.
„В края на интервюто отиди при Алекс и го отмъкни, а аз ще отвлека вниманието на репортера“, каза Тарин.