— Привършихте ли с ордьоврите? — попита келнерът, щом видя, че никой от нас не се храни.
— Не, още не. Моля ви, дайте ни още миг — каза мама и в гласа й определено се долавяше остра нотка.
Келнерът бързо се отдалечи и се скри зад паравана.
Не знаех как се чувствам. Вчерашният ден бе най-щастливият в живота ми, а днешният бе близо до най-лошия.
Мама взе ръката ми в своята.
— Свърши ли, Марк?
Татко кимна сериозно и хапна от храната си.
— Нека сега аз кажа каквото имам. Алекс, очарована съм да се запозная с теб. Моля те, прости на съпруга ми, ако звучи така, сякаш няма никакво желание да те посрещне в семейството ни. За него е трудно.
— Не можеш да се извиняваш от мое име — изръмжа татко.
— Налага се, когато не разбираш колко си груб. Тогава, по дяволите, ще се извиня вместо теб. — Дори такива обикновени ругатни бяха нечувани за майка ми, татко вдигна вежди. — Дай му време, моля те, Алекс.
— Но той е прав, не заслужавам да стана част от живота на Мисти, без да съм извоювал мястото си — каза Алекс тихо. — Мисти е подарък, а не награда, която съм заслужил.
— Много е мило да го кажеш по този начин, но никой не заслужава мястото си в нашето семейство; то му се дава, защото искаме да го накараме да се почувства у дома си. Това може да означава, че всички трябва да се променим и да се нагодим, но точно това и правим. Сигурна съм, че Марк ще си спомни това, след като се замисли. — Обърна се към мен, поставила нежно длан на бузата ми. — И, Мисти, дарбата ти е част от теб. Знаем, че понякога ти причинява мъка, но аз се надявам, че някой ден ще намериш сила. Аз не бих искала нищо в теб да се промени, тя те прави това, което си: откровено момиче, което е истинска свежест в този живот. Татко ти също те обича такава, каквато си.
— Разбира се, че я обичам! — изломоти татко. — Просто искам да й спестя болката да бъде неприспособила се.
— Не използвай тази дума за дъщеря ни? Марк, ти виждаш дарбата й като някаква добавка, а аз се опитвам да ти кажа, че тя е неразделна част от личността на нашата дъщеря. Не можеш да обичаш нещо в нея, а друго — не. — Мама посочи сърцето си. — Важно е да го разбереш, в противен случай какво ще правиш, когато другите стигнат до съшия етап в живота?
Братята и сестрите ми бяха все още прекалено малки, за да тревожат татко, макар че Гейл с нейната дарба да предугажда съдържанието на контролните работи вероятно скоро щеше да причинява главоболия, тъй като получаваше незаслужени оценки чрез измама. Наистина мислех, че не трябваше да водят този разговор пред току-що намерената ми сродна душа, но Алекс не показваше признаци, че иска да го избегне. Поне вече не той, а баща ми бе предмет на разговора.
— Но нямаше ли Мисти да е по-добре, ако беше просто... — татко затърси подходящата дума и избра погрешната —... нормална?
— Дъщеря ти не може да бъде нормална, Марк. Имаше шестнайсет години, за да го проумееш.
— Но сега това я прави мишена за онзи убиец. Ако на врата й не висеше този етикет, на който пише, че е момиче с дарба, щеше да е в безопасност.
— Не се заблуждавай. Нито един живот не е в пълна безопасност.
— Но животът на хората с дарби крие повече рискове.
— Както и този на пилотите на изтребители, но нямаше да спориш, че пилотите на изтребители не са длъжни да ни защитават.
— Може и да го оспоря, ако пилотът бе мое дете.
— В такъв случай никога няма да разрешиш на децата си да бъдат възрастни. Да си родител, означава да знаеш кога и как да оставиш детето да върви по пътя си.
— Обаче аз никак не искам да я видя да върви по пътя си и да попадне в погрешни ръце.
Потрих потните си длани в коленете си. „Съжалявам, Алекс.“
„Недей. Разбирам баща ти. За него това трябва да е ужасяващо.“
„По-мил си към него, отколкото аз мога да бъда в момента.“
— Татко? — намесих се 6 спора им.
— Да, скъпа?
— Наистина ли мислиш, че ще бъда по-добре без дарбата си, не само това нещо с истината, но и телепатията, телекинезата и така нататък?
Той, изглежда, се чувстваше неудобно и трошеше хляба си.
— Предполагам, че ако можех да избирам, щях да съм щастлив да притежаваш другите аспекти, но знам, че те боли, когато казването на истината влошава нещата.
— Но ме боли повече, когато казваш, че не съм дъщерята, която искаш. — Усещах как сълзите напират в очите ми, а в гърлото ми се образува буца.
„Той те обича, сладката ми“, каза Алекс.
Татко преглътна.
— Не исках да прозвучи така.
— Така ли?
— Ако видиш детето си, запътило се към опасността, няма ли да се опиташ да го спреш?