— Не знам. В този случай мисля, че ако знам, че трябва да поеме по тази пътека, щях да помоля да вървя с нея и да й помогна.
Татко изпадна в мрачно мълчание.
Както и можеше да се предположи, останалата част от вечерята бе ужасна. На Алекс вероятно му се искаше никога да не ме бе срещал — нито мен, нито семейството ми; майка ми бе смутена; а татко бе сам в крепостта на нормалните хора и искаше ние, останалите, да влезем вътре. Сбогуването във фоайето не реши нищо. Татко ме дари с по-дълга от обикновено прегръдка, но не можеше да върне думите си назад. Това е проблемът с дарбата ми: не можеш да се защитиш така, както чуваш политиците да го правят: „Не бях разбран правилно“, „Изразих се погрешно“ или ,Думите ми бяха извадени от контекста“. Аз излъчвам истината като с мегафон и не оставям съмнение у никого какво е било казано и какво е било чуто.
Да отида в изгнание на Северния полюс, както направил Франкенщайн, когато открил, че въздействието му върху околните е прекалено голямо бреме, ми се стори много привлекателна идея.
В отговор на идеята Алекс излъчи картина как той и аз седим в иглу един до друг.
„Съжалявам.“
„Недей.”
„Той беше ужасен.“
„Той се беше поболял от тревога. Повярвай ми, по-добре е да имаш прекалено загрижени родители, отколкото такива като моите.“
Отново бяхме стигнали до плоскодънните лодки.
„Да седнем в една от тях“, предложи Алекс.
„Заключени са.“
„И това е проблем?“
Алекс отиде първи, после, след като свърши работата си, ми направи знак да го следвам. Подаде ми ръка и ме покани в лодката с мил поклон. Нямаше възглавнички и беше малко влажно под седалката, но бе добре просто да поседнем за миг и да се полюляваме леко върху водите на Кам. Светлините на едно заведение се разливаха по водата, на прозорците блестяха коледни украшения. Като рев от далечна битка до нас достигаше шумът, вдиган от хората, които викаха на бара, за да чуят поръчките им. Тук долу, сред сенките, беше тихо. Чувах ромоленето на поток, който се вливаше в реката, както и плискането на водата в страните на лодката. Алекс седеше до мен, прегърнал ме през раменете, предлагащ силата си за подкрепа.
— По-добре ли си?
Облегнах глава на него.
— Да.
— Може би следващия път трябва да се видя с него насаме, да използвам дарбата си, за да изясним нещата.
— Той въобще не би ти вярвал, ако разбере какво правиш.
— Предполагам, че е така. — С раздразнение Алекс удари свободната си ръка в коляното си. — Той е единственият на този свят, когото искам да впечатля, и не мога да направя онова, в което съм така добър.
— Нямаш нужда от това, не се налага да използваш дарбата си. Ще трябва да те приеме такъв, какъвто си, а не такъв, какъвто ще го накараш да мисли, че си.
— И какъв точно? Момче без семейство и с дарба, която той мрази? Да, разбира се, че ще ме хареса.
Иронията му причиняваше болка.
— Моля те, недей. Когато казваш нещо с противоположното значение, сякаш дълбаеш в зъба ми.
— Съжалявам. За миг забравих. — Издиша раздразнено. — Не е лесно, нали?
— Нима мислеше, че ще е?
— Въобще не мислех. Не те очаквах в живота си.
Чувствах се изтощена и готова да заплача, обаче не исках той да мисли, че партньорката му е емоционална развалина.
— Не можем ли просто да сменим темата, Алекс? Да мислим за нещо друго?
— Съжалявам. Нямах предвид да седим тук и да говорим за случилото се. Исках да прекараме няколко мига на спокойствие. Само ти и аз.
Нещата си дойдоха на мястото, когато престанахме да спорим. Заедността ни нямаше нужда от извинения и подлагане на съмнения; тя просто беше. Започвах да виждам, че това е сърцевината на връзката между сродните души.
След пет минути покой, които минаха покрай нас като водите на реката, бях готова да бъда оптимист.
— Ще го спечелиш — казах. — Ти си удивителен, мил и любящ, а когато види това, което виждам аз, ще бъде щастлив заради мен.
Алекс ме целуна по върха на главата.
— Надявам се да е така, Мисти. Никога не съм искал нещо така силно, както теб в живота си, а той е голяма част от твоя свят.
Отдръпнах се, за да мога да го погледна в очите.
— Да, важен е, но Алекс, ти също си важен. Няма да се стигне до това, но ако трябваше да избирам между вас, ти щеше да спечелиш.
Той изглеждаше леко смутен.
— Никой не ме е поставял на първо място. Никога.
— Е, сега аз те поставям на първо място. Така че свиквай с това. — Наведох се за целувка.
— О, мога много бързо да свикна с това. — Той се усмихна и погали устните ми с палец, придумвайки ги ласкаво да се отворят. След това устата му се съедини с моята.