ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Макар че животът ми беше насред един от най-големите моменти на Мисти, Самър и Ейнджъл трябваше да се върнат по домовете си в неделя. Ейнджъл бе измислила някои наистина находчиви извинения с надеждата да й позволят да остане, но на майка й не й минаваха такива и на Ейнджъл бяха дадени строги заповеди. Самър беше по-наясно и не очакваше благоволение от родителите си, затова вече им бе написала съобщение, че е на път. Двамата е Алекс ги придружихме, за да сме сигурни, че са хванали влака. Това не бе нещо, което обикновено правех, когато ми идваха на гости — просто им махвах с ръка, щом заемеха местата си в автобуса за гарата, — затова Ейнджъл заяви, че се държим като шерифи, които ги прогонват от града. Алекс се съгласи, подкачайки я, че този град не е достатъчно голям и за двамата, после се престори, че върти въображаемите си пистолети. Почувствах, че го обичам още повече за това; Ейнджъл обожаваше, когато някой се шегуваше с нея.
Билетите бяха купени, Самър ме прегърна и ми обеща, че татко ще промени мнението си.
— Не знаеш това — прошепнах, за да не чуе Алекс. За щастие, той бе зает да поставя на главата на Ейнджъл мнима каубойска шапка.
— Не, не знам, но няма причина. Погледни го от хубавата страна: имаш добро момче в лицето на Алекс и много време да убедите баща ти, че сте сериозни.
— Благодаря, Самър. Винаги си толкова разумна. Иска ми се ти да управляваше света.
Ейнджъл се откъсна от Алекс и подръпна края на шала ми.
— Така ти завиждам. Мисля, че ще се наложи да се науча да те мразя.
— Не ми завиждай. Не всичко е сладост и светлина в дома на семейство Девън.
— Да, баща ти... Но, хайде, момиче, имаш Алекс за своя сродна душа! Обзалагам се, че моята ще се окаже някой ексцентрик с пъпки, който прекарва целия си живот в спалнята си, хаквайки компютрите в Пентагона.
Прегърнах я.
— Съдбата няма да бъде толкова жестока.
— Сигурна ли си?
— Дори да е суперексцентричен, ще се научиш да го обичаш такъв, какъвто е.
— О, човече — изстена Ейнджъл, — така ли се получава тази работа със сродните души? Химията доминира над здравия разум? Хайде, Самър, да вървим, преди да съм се депресирала прекалено, че да не мога да помръдна.
Алекс ме прегърна, докато им махахме, а те преминаваха през бариерата, леко и успокояващо докосване, което говореше повече от всякакви думи.
— Харесвам приятелките ти — каза, когато се обърнахме да си вървим.
— Това е добро начало. Аз също харесвам приятелите ти.
Телефонът на Алекс иззвъня. Той провери какво гласи съобщението.
— Тарин иска да се върна веднага.
Трепнах, тъй като гълъб, който пресичаше залата на гарата, прелетя прекалено близо.
— Но аз мислех, че следващият ви дебат е чак вечерта?
— Така е и имаме тренировка след обяд, мислех, че ще имам няколко свободни часа преди това. Още не съм готов да те оставя. Ще дойдеш ли с мен, за да видим какво иска?
Родителите ми ме бяха помолили да ме видят на обяд насаме — молба на татко — но имах време преди това.
— Добре. Вероятно само има желание да те наглежда заради онзи странен журналист, дето дебне наоколо. А и нито един от нас не трябва да се разхожда наоколо сам. — Спомних си предупреждението на Уриел. Бях предала думите му на Самър и Ейнджъл, но не бях имала време да кажа на Алекс с цялото това неспокойствие от предната вечер. — Уриел каза, че серийният убиец се насочва към хора с определени дарби и че ти отговаряш на профила.
Алекс размърда рамене, с което издаде колко напрегнат се чувства.
— Тарин ме дръпна настрани и ми каза същото.
— И така, ще внимаваш, нали?
Той застана пред мен.
— Мисти, кога ще има време този сериен убиец да ме примами насаме със себе си? Сега имам своята сродна душа, която да се тревожи за мен. — Прокара опакото на пръстите си по бузата ми.
Тарин бе помолила Алекс да се срещне с нея в чайната на „Кингс Парад“. Възелът от тесни улички на Кеймбридж се разтваря там и пред „Кингс“ и „Сенат Хаус“18 има пазар и зелени площи. Обичах просто да се разхождам, да предполагам, кой е всеки срещнат и каква е причината да бъде там. Тарин бе запазила маса до прозореца на чайната, откъдето можеше да наблюдава приливите и отливите на туристи, но тъй като небето над кремавите кули на катедралата на колежа „Кингс“ бе заплашително стоманеносиво, наоколо нямаше хора.
— Съжалявам, че прекъснах сутринта ви — каза тя и ни направи място, като се премести до прозореца. — Знам колко са специални тези първи дни.