Уриел пристигна веднага след нас, извикан чрез телепатия от стаята си в колежа, намираш се по-надолу по пътя.
— Здравейте, как мина снощи? — попита.
— Беше ужасно — казах и седнах на току-що освободеното от Тарин място. Бутнах кафето й пред нея.
— Съжалявам да го чуя — рече в отговор той.
— В момента баща ми се чувства далеч от всичко, свързано с хората с дарби.
— Предполагам, че за него не е неразумно да се чувства по този начин. Трудно е човек да се справи с нас.
— Затова ли искаше да ме видиш? — попита Алекс.
Тарин потърка показалеца си в кожения калъф на телефона си.
— Не заради семейството на Мисти, не.
Уриел срещна погледа й. Казаха си набързо нещо.
— Аз ще донеса напитките. Кафе?
— Аз искам чай, моля — казах.
— „Американо“ за мен. — Алекс съблече якето си и го преметна през облегалката на стола до моя. — Добре, мис Кътси, за какво става въпрос?
Тарин скръсти ръце и за малко сложи край на нервното си суетене.
— Тази сутрин получих имейл от човек, който твърди, че те познава.
Учудването на Алекс нарастваше.
— Кой?
— Това е странното. Казва, че те познавал от времето, когато си бил малък, и едва наскоро е открил къде живееш. В Англия е по работа, видял в списание, че си част от класиралия се за финалите отбор по дебати, и ми драснал два реда, за да ме пита дали може да се срещне с теб.
Веднага бях обзета от притеснения.
— Не можеш просто така да позволиш на непознат да се срещне с Алекс. А ако е онзи, дето дебне тийнейджърите с дарби и ги убива?
Тарин премести лъжичката си в чинийката.
— Знам това, Мисти, затова и предложих да се срещнем тук, на неутрална почва и в присъствието на Уриел и мен. А ти си прекрасен бонус. Ще ни кажеш дали е това, за което се представя.
— Но все пак: ние не го познаваме! Сега не е времето да се поемат рискове!
— Така е. Но ако казва истината, далеч не е непознат. Той е от семейството. Това се опитвам да ти кажа, Алекс, той твърди, че ти е чичо.
На Алекс му бе необходим миг, за да попие неочакваната информация. Разчел съвършено времето, Уриел се върна с напитките ни.
— Ето. — Остави черното кафе пред Алекс и малко бяло чайниче пред мен. — Рискувах да взема и малко сладки.
Всъщност Алекс не беше чул думите на Уриел, все още мислеше за казаното от Тарин.
— Как е възможно да имам чичо?
— По обикновения начин. — Тарин се усмихна горчиво. — Казва, че е брат на баща ти. Името му е Йохан дю Плеси.
Алекс се почеса по ръката, движение, което бе израз на напрегнатостта му. Протегнах ръка да спра неговата, но той я отмести, нервите му бяха оголени.
— Защо не се е свързал с мен до днес?
Тарин погледна над рамото на Алекс.
— Той ще дойде ли тук? — попитах. Исках да бъда с Алекс в това, но нещата се развиваха прекалено бързо, а аз трябваше да се срещна с родителите си.
— Да. Казах му, че трябва да бъде тук в единайсет. — Оставаха пет минути. — Не след дълго трябва да потегли за следващата си среща в друг град, затова реших, че е по-добре да направя уговорка, отколкото да изпусна шанса. Правилно ли постъпих, Алекс? Трябваше да мисля бързо.
Алекс стискаше чашата.
— Да, благодаря. Не бих искал да пропусна възможността да се видя с него.
„Добре ли си?“, попитах.
Алекс бе замълчал, не правеше опити да се свърже с мен телепатично, както бе от петък насам. Питах се какво ли става в главата му и усещах ново разстояние между нас. Спомних си как му бях позволила да ме подкрепи при срещата с родителите ми; изглеждаше, че това не е двупосочна улица, когато ставаше въпрос за чичо му.
„Не бъди неразумна, Мисти. Остави момчето да си отдъхне“, прошепна разумната ми страна.
— Не знам много освен онова, което е написал в имейла си — продължи Тарин, — но трябва да си наясно, Алекс, че е човек с дарба. Каза, че затова не знаел къде си. Брат му го изхвърлил от живота си, точно както направил с теб, и Йохан нямал представа, че не са те взели със себе си, когато заминали за Аржентина. Оттогава непрекъснато се местели. Съвсем случайно, чрез свои бизнес контакти в Америка, хора, които ги познавали, научил, че в семейството на брат му нямало момче на твоята възраст. Тогава започнал да те търси.
— Аз... това е прекалено много, за да го поема наведнъж — призна Алекс.
— Знам: първо намери Мисти, а сега изглежда, че имаш семейство, което е готово да се върне в живота ти. Ще ти простим, че си смутен.
Звънчето над вратата звънна. Усещахме, че ще се случи нещо изключително важно, и се огледахме. Йохан дю Плеси: той трябваше да е. Дори приличаше малко на Алекс: висок и с квадратна челюст, същата линия на косата и веждите; забелязваше се онзи вид семейна прилика, която определено съществува, но е трудно да посочиш точно каква е, имаше нищо общо с изражението и държанието. Имаше обаче и очевидни разлики: беше много внимателно обръснат и кожата му леко напомняше восъчната повърхност на сапунен камък. Създаваше впечатление за продълговатост — издължен врат, дълги ръце, заострени пръсти; дори носът му бе тънък и дълъг — такъв можеше да бъде и Алекс, ако минеше през машина за разтягане. Кафявите му очи обходиха чайната и се спряха на нашата маса. Лицето му се разтопи в доволна усмивка.