— Мис Кътси? — Подаде ръка на Тарин и тя я стисна. Остави куфарчето си и подаде и двете си ръце на Алекс с жест, който привличаше вниманието. — А това трябва да е Алекс! Боже мой, ти си истински образ и подобие на Роджър, когато бе на твоята възраст. — Йохан говореше с лек южноафрикански акцент, който бе приятен за ухото.
Алекс стана и му стисна ръцете.
— Радвам се да се запознаем, мистър Дю Плеси.
— Наричай ме Йохан. Чичо Йохан, ако можеш. Няма думи, с които да кажа колко фантастично е това, че те срещнах след всичките тези години. Видях те само веднъж и тогава ти беше бебе, преди Роджър да затвори вратата си за мен. Чувствам се така, сякаш най-после възвръщам семейството си.
Уриел ме погледна, все още изпитващ подозрение към непознатия. Всяка казана от него дума се регистрираше като истина.
„Казва ти истината, Алекс“, казах на сродната си душа.
Алекс едва дочака потвърждението ми. „Благодаря.”
— А аз въобще не знаех за вас, сър.
— Наистина ли? Кога те изоставиха родителите ти?
— Когато бях на три.
— Толкова малък? В такъв случай след всичко, което са ти сторили, прости ми, че не се опитвах по-упорито да те открия. Дори в най-смелите си мечти не съм си представял, че Мириам ще те изостави, тя бе такава предана майка. Предполагам, че си един от нас?
Алекс кимна.
Йохан го дари с горда усмивка.
— Разбира се, че си. Виждам го в теб. Брат ми така и не прие дарбата ми. А аз не знаех, че я е предал на детето си. Това е много приятна изненада. — Погледна към бара. — Ще си взема напитка и ще се присъединя към вас.
Уриел се изправи.
— Моля ви, нека аз ви я донеса. Седнете на моето място. Кафе?
— О, много мило от ваша страна, господин...?
— Бенедикт, Уриел Бенедикт.
Йохан ококори очи.
— От семейство Бенедикт от Колорадо?
— Точно така.
— Чувал съм за вас и братята ви. Много интересно семейство.
— Интересно е само едно определение за нас. Как пиете кафето си?
— Черно. — Сведе поглед към напитките ни. — Като племенника ми, изглежда.
Йохан седна до Алекс, точно срещу мен. Погледът му се плъзна по лицето ми.
— А вие коя сте, млада госпожице? Още една от семейство Бенедикт?
— Страхувам се, че не. Аз съм Мисти Девън.
Алекс хвана ръката ми, така че преплетените ни пръсти лежаха на масата между нас. Изпитвах облекчение, че иска да ме представи след разтворилата се пропаст.
— Тя е сродната ми душа. Току-що се срещнахме.
Йохан поклати глава и погледът му отново ме обходи с подновен интерес.
— Виж ти! Очевидно има много какво да науча за теб, Алекс. Не знам откъде да започна. Разкажи ми всичко за себе си: дарбата ти, училището ти, приятелите ти.
Бях благодарна на Йохан за това, че даде повод на Алекс да говори за себе си. Бяхме започнали да си разменяме информация за живота си, но не бях имала възможност да седна и да чуя всичко като история от самото начало.
— Не е било възможно да бъда осиновен, след като родителите ми са ме изоставили, защото положението ми е било под въпрос. Властите дори не били сигурни дали съм бил изоставен, толкова объркано било всичко. Последователно са ме приели няколко приемни семейства — добри хора. Наистина, щял съм да бъда щастлив някое от тях да ме осинови, но социалните служби не можели да вземат решение. Разказал съм им някаква изопачена история, че родителите ми са избягали от дявола — предполагам, че така са гледали на мен. Властите все още търсели родителите ми, за да им поискат обяснение, обаче те били скрили добре следите си.
Йохан отпи от кафето си и трепна.
— Има нужда от захар. — Пусна две грубо оформени бучки в чашата си. — Обаче са знаели името ти. Питам се защо не са се свързали с мен?
— Добър въпрос. Не знам. Не са могли да проследят произхода ми, всички документи били скрити или унищожени; било е трудно да се разчете миналото ми и голяма част от него останала загадка. Очевидно никога не съм те споменавал, тъй като не съм си спомнял семейството си. Предполагам, че нямам живи баба и дядо?