— Грижи се за себе си, мила, и подреждай правилно приоритетите си. Виждам, че си влюбена до уши в това момче, но в момента има по-важни неща, върху които трябва да се концентрираш.
Всъщност нямах, но тъй като татко искрено мислеше това, което казваше, думите му не се регистрираха като лъжа.
— Ще се опитам да не те разочаровам.
— Не става въпрос за чувствата ми, Мисти. А за това как ще подходиш към следващите няколко години.
Беше истина обаче: намирането на сродната ми душа бе отворило бездна в семейството и татко . чувстваше, че стои от едната страна, майка ми — от другата, а ние, децата, бяхме на въжения мост над пропастта. Беше ми тъжно за него, защото нито един от нас, братята и сестрите, не можеше да не застане на страната на хората с дарби, опитът ни бе така различен от неговия.
Предложих му толкова утеха, колкото можах.
— Още е рано, татко. Двамата с Алекс имаме много проблеми за разрешаване и никой от нас не иска да застане на пътя на другия. Така нещата няма да се получат.
— Това е добре. Е, казах каквото имах. — Целуна ме за последен път и седна на шофьорското място.
Мама нямаше нужда от думи, за да ми сподели какво мисли: изражението й казваше всичко.
— Знам. Няма да се сърдя на баща ти. Разбрах — наистина.
— За него е толкова трудно. Може би въобще не трябваше...
Прекъснах я, преди да е изказала на глас съжаления, които трябваше да останат неизказани.
— Не. Вината не е твоя. Ще го решим.
Тя ми се усмихна леко.
— Нима не говориш като възрастна! Липсват ми тези мигове да те видя как се превръщаш във възрастен човек, тъй като си непрекъснато тук, в Кеймбридж. Гордея се с теб.
Поне се радвах на задоволството да знам, че отношенията ми с майка ми са достигнали нов и удовлетворителен етап, макар тези с татко да се бяха влошили.
— Благодаря, мамо. Обичам те.
Когато те си тръгнаха, се почувствах много самотна. Имах нужда от прегръдка, обаче Алекс репетираше за дебата и за тезата, която щяха да защитават, а тя беше: „Вярваме, че демокрацията е най-добрата форма на управление“. Не би искал да наруша концентрацията му. Трябваше да се справя с това сама.
„Грешиш. Разбира се, че искам да те прегърна и съвсем определено не си сама.“
Обърнах се и видях Алекс да стои до мен.
— Какво правиш тук? — Сърцето ми прескочи удар.
— Исках да се уверя, че си добре. Мис Кътси каза, че мога малко да закъснения за репетицията. Мислеше, че ще имаш нужда да ме видиш. — Разтвори ръце. — Прегръдка?
Изтичах в прегръдките му и се чувствах така, сякаш се бях прехвърлила от потъващ кораб в спасителна лодка.
Той притисна главата ми към гърдите си.
— Беше лошо, нали? Изчаках да си тръгнат, преди да се покажа, но видях, че все още разговаряш с тях.
— Мама е прекрасна. Добра всъщност. Татко... не е. Постави класната ми нащрек относно теб.
— Ъ-ъ, о... Това означава ли, че съм прогонен? — Тонът му подсказваше, че това няма да го спре.
Разтегнах пръсти и усетих мекия вълнен пуловер под разкопчаното му
яке.
— Не, нищо подобно. Само не се изненадвай, ако мис Хадълстън покаже интерес към теб.
— Мисля, че ще се справя. Все пак моята силна страна е да бъда чаровен. — Усмихна се, виждайки ме да извивам очи нагоре.
Напомних си, че моята семейна драма не бе единствената днес.
— Как мина срещата с чичо ти?
Алекс прокара кокалчетата на ръцете си надолу по гръбнака ми за лек масаж. Имах странното желание да замъркам.
— Наистина добре, благодаря. Нямам думи да изразя какъв късметлия се чувствам в момента, след като намерих теб, а после се появи и той. Йохан има бизнес среща в Лийдс, но ще се върне вдругиден. Ще бъде тук за финала, ако стигнем толкова далеч.
— Трябва да е странно за теб.
— Много. Поглеждам го и ми се струва, че виждам нещо от баща си. Йохан казва, че си приличат.
Изпитвах облекчение, че иска да сподели това с мен.
— Каза ли дали някой друг от семейството ви има дарба?
— Една от бабите му определено и подозира, че майка му е имала, но е крила, защото баща му е бил силно против. Казва, че баща ми, Роджър, е наследил отношението от него. Тази част от семейството членува в много строга секта, която смята дарбите за дяволски сили. Не могат да понесат мисълта, че собствената им плът и кръв могат да се окажат хора с дарби, затова ни прогонват от живота си.
— Това е толкова тъжно.
— Но сега се срещнахме, така че може би двамата ще сложим началото на нова насока на развитие за семейство Дю Плеси.