Усмихнах се и се опитах да не обръщам внимание на чувството, че съм изключена от това ново развитие в живота на Алекс. Той бе много оптимистично настроен за изграждането на ново семейство само от една среща. Надявах се да не бъде разочарован.
— Сигурна съм, че ще дадете най-доброто от себе си.
— Може ли да се видим по-късно след дебата?
Утре отново имах уроци, а и куп работа, която трябваше да свърша.
— Бих искала, но трябва да уча.
— Мога да помогна. — Очите му блестяха. Не мислех, че ще свърша кой знае какво, ако е наоколо, но той бе неустоим.
— Окей, ела по-късно да ми пожелаеш лека нощ. Ще бъда в библиотеката. Няма да те пуснат до стаята ми толкова късно.
Той прокара пръст надолу по врата ми, с което извика тръпки по цялото ми тяло, та чак до пръстите на краката.
— В случай че не успеем?
— Страхувам се, че да.
— Познаваш ме толкова добре. — Пръстите му танцуваха по бузата ми, после погалиха устните ми. Беше повече от приятно да открия, че му харесва да изследва лицето ми толкова, колкото и на мен да върша същото с неговото.
— Желая ти късмет довечера. Наистина ми се иска да можех да бъда
там.
— Ще се свържа с теб веднага щом научим резултата.
— Добре! — Неохотно пуснах пуловера му. Щях да съм достатъчно щастлива да живея в джоба му, но трябваше да внимавам да не ми сложат етикет „лепката“. Бях виждала други момичета да правят това и гаджетата им страняха от тях, сякаш бяха болни от чума. Така че исках да изясним това.
— По-късно тогава.
— Да, по-късно.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Прекарах останалата част от следобеда в стаята си в учене, но се отбиха приятелите ми от училище Хафса, Тони и Анализ, така че не можах да свърша кой знае колко работа. Те бяха любопитни, което бе разбираемо, относно вихрената ми любовна връзка с капитана на отбора на Южна Африка и искаха да изплюя камъчето. Избягвах въпросите им, като им разказвах за лятото, за това как се бяхме срещнали и прекарали известно време заедно в разглеждане на забележителности. Оставих ги да си направят собствени (грешни) заключения за това как е била подготвена почвата за петък вечерта. Не ме попитаха дали Алекс ме е поканил на среща в Кейптаун, оставих въпроса да виси, ала с лек намек за лъжа, че може би го е направил, което означаваше, че никаква криза от лъжи не нарушаваше чувството им, че бързо се сближаваме.
След вечеря се скрих в библиотеката, а приятелите ми отидоха на дебата. Казаха, че трябва да подкрепя момчето си, но аз измърморих нещо за нервите си. Не обясних, че Алекс е този, който се нервира от присъствието ми, а не аз. Седейки на писалището, се опитвах да бъда прилежна и да не гледам часовника. Домашната ми работа по география за населението и миграцията отказваше да премине бариерата, която й пречеше да стигне до мозъка ми. Прелиствах страниците, подчертавах разни неща, но не ме питайте какво. С напредването на вечерта другите ученици излязоха от библиотеката и останах единствената в огромното помещение и, ако трябва да бъда откровена, бе малко страшно, тъй като половината лампи бяха изключени за икономия. Бих предпочела да отида в стаята си, но бях обещала на Алекс да се срещнем тук. Започнах да забелязвам звуците, които сградата издаваше — скърцанията и щраканията, когато тръбите се разширяваха и свиваха заради циклите на централното отопление. Хрумна ми една не съвсем добра мисъл, че библиотеките са предпочитани от серийните убийци, тъй като има много места, където да се скрият и да дебнат плячката си. И призраци. В стара сграда като тази със сигурност би трябвало да има поне два? Можех да си представя как се носят във въздуха около стелажите по история, как стават непослушни и започват да ме замерят с книги.
„Това са полтъргайстите. “
„Не трябва ли да почукаш, преди да изникнеш в главата ми?“, попитах. Алекс бързо развиваше навика да нахлува телепатично в мислите ми. Предполагам, че това бе въздействието на дарбата му върху мен, защото успяваше да убеди бариерите на ума ми да го пуснат, без дори да забележа. Трябваше да си изясня какво означаваше това, но не сега.
„Съжалявам. Ще се изкашлям силно следващия път. Но ти водеше такъв интересен разговор със себе си, че не исках да го прекъсвам.“ Усещах усмивката в гласа му.
„Е, как мина?“
„Спечелихме.“
„Не съм мислила сериозно, че е възможен друг изход.”
„Отборът от Амритсар бе наистина добър. Бяха близо до победата.”
Предположих, че моето златно момче бе наклонило везните в полза на отбора си. „Браво на вас!“