„Все още ли е добре да се отбия?” Дебатите се бяха състояли в театъра на училището ни, който само дворът делеше от игрището за ръгби. Не трябваше да измине голямо разстояние, за да дойде и да ме намери.
„Чакам те и в същото време се опитвам да се преборя със статистиката за населението. Тя печели. Ела и ме спаси.”
Като прецених, че е на двайсет минути от мен, извадих компактно огледало, за да проверя дали не съм направила нещо, характерно за Мисти, като например да съм изцапала носа си с мастило (известно бе, че дъвча върха на химикалките си, а невинаги помнех как ги държа). Наклоних огледалото, за,да погледна бузата си, и улових в него някого зад себе си.
— Алекс, как...?
Но не беше Алекс. Иззад рафтовете се показа журналистът от пресконференцията. Добих ясното впечатление, че нямаше да излезе, ако не го бях видяла.
— Съжалявам, че те безпокоя. — Говореше тихо и наистина се извиняваше, обаче такива не ми минаваха. — Търсех Алекс дю Плеси, а забелязах, че обикновено е там, където си ти.
Сърцето ми заби тежко, сякаш се изкачвах по централното стълбище през междучасието. Бързо прибрах нещата си, без дори да го погледна.
— Не предполагам, че трябва да сте тук.
— Не се тревожи: имам препоръчителни писма от пресата. — Приближи се до масата. Мисля, че ми показваше значката си или може би ми подаваше ръка, не смятах да установявам зрителен контакт с него. — Казвам се Ели Дейвис. Работя за лосанджелиски вестник.
— Имах предвид, че тази част на училището няма нищо общо със състезанието. Тя е само за учениците и персонала.
— Като че ли това има значение за теб. — Той се смееше, но аз не усещах искрената весела нотка. Смехът му звучеше по-скоро горчиво. — Видях ви двамата с Алекс дю Плеси да минавате през много заключени врати, как го правите между другото? Или трябва да питам кой го прави? — Дейвис взе учебника, по който работех. — Странно, на място като това бих очаквал книга с магии.
— Уча по география, мистър Дейвис, и не живея в измислен свят. — Притиснах чантата до гърдите си и се запитах дали просто не трябва да изоставя учебника си. Погледът ми се стрелна към вратата. Не ми харесваше това, че ни бе дебнал в първите крехки мигове на връзката ни.
— Е, няма нужда да бързаш. Дни наред се опитвам да говоря с теб и Алекс. Не разваляй всичко сега, когато най-после сме сами за няколко минути.
„Алекс, не идвай тук. Онзи журналист ме завря в ъгъла. Предупреди Уриел.“
Отговорът му се върна като бумеранг.
„Шегуваш се, нали? Няма да те оставя сама с него.“
Чу се лек сигнал от аларма. Дейвис извади от джоба си някакво устройство, почти със същите размери като телефон.
— Интересно. Използвате телепатия.
— Това... — Отчаяно исках да отрека, но не можех. Направих крачка към вратата, но той застана на изхода и блокира пътя ми. — ... не е ваша работа.
Той обърна устройството така, че да мога да видя екрана. На него имаше нещо като диаграма.
— Настроил съм го да измерва психичната активност. Телепатията качва нивото далеч над нормалното и включва алармата. Почти ме изхвърли навън при онзи първи дебат. Предполагам, че твоето момче мамеше по някакъв начин и общуваше с някого извън стаята. С теб ли разговаряше?
Не, това бе Ейнджьл, която разговаряше с мен.
— Грешите. Алекс не мами по време на дебатите.
— Но не казваш, че не използва телепатия. — Изгледа ме продължително, опитвайки се да разгадае тайните ми. — Сега, когато намирам това за очарователно, всеки, към когото подходя с въпроса, отрича.
Това е така, защото всички други могат да лъжат.
— Дори не знам какво представлява психичната енергия, така че откъде да знам, че устройството ви работи? — Никой не знаеше с точност как функционират нашите сили.
— Много ще се радвам да споделя това с теб, млада лейди, но първо имам нужда от някои отговори.
Чух някой да бяга нагоре по стълбите, после вратата се отвори с трясък.
— А, Алекс! Толкова съм очарован, че се присъедини към нас.
„Той има апарат, който отчита телепатията.“
Устройството отново изпиука.
— Малко предсказуемо. Предполагам, че тя ти казваше за това? — Дейвис вдигна сензора. — Наричам го детектор за хора с дарби. Така наричате себе си, нали? Онези, които знаят; доста твърдоглави, не бихте ли казали?
Алекс не можеше да ме достигне по нормалния начин, защото Дейвис ме бе заклещил до страничната преграда на писалището. Алекс я прескочи и застана между журналиста и мен.
— Добре ли си, bokkie? — Прегърна ме с едната си ръка.
— Случвало ми се е да уча и с по-добър резултат. — Зарових глава в гърдите му, преди да се отдръпна. Чувствах, че трябва да посветим цялото си внимание на онова, което правеше Дейвис.