— Така ли направи? Просто откри, че детекторът е у теб, когато излезе от кабинета, както стана сега и с този учебник? — попита Уриел. В гласа му се долавяше твърдост, каквато не бях чувала преди. — Мисля, че трябва да дойдеш с мен и да отговориш на някои въпроси.
Дейвис отвори уста да възрази.
- Освен ако не искаш да извикам полицията* Ще ми е много интересно да установят кражбата и нахлуването ти тук. — Уриел скръсти ръце. — Това училище гледа с неодобрение на непознати мъже, които дебнат ученичките. Сигурен съм, че на работодателите ти от вестника няма да им хареса
Дейвис закърши нервно ръце.
— Ще дойда с теб, ако обещаеш, че няма да ми навредиш по никакъв начин, това включва и използването на която и да е от силите ти.
— Чудесно. — Уриел посочи вратата с ръка — Ще вървиш пред мен. Ще бъда непосредствено зад теб.
Дейвис побърза да излезе.
Уриел се приближи до мен.
— Добре ли си, Мисти?
— Да
Той ме докосна по рамото.
— Каза ли нещо за другите отвлечени хора с дарби?
— Не, не спомена нищо за това
Алекс ме погали по ръката над лакътя, за да ме успокои.
— Говореше за корупция и за това, че тайното ни общество е вкарало наш човек в Белия дом, стандартни неща за конспиративните теории.
— Благодаря. Оттук ще го поема аз. Алекс, погрижи се Мисти да се върне в стаята си, а аз ще помоля Тарин да те намери. Не искам никой от вас да се прибира в хотела си сам.
Преглътнах.
— А ти сам ли ще бъдеш с него? Изглежда опасен.
Уриел ме изгледа право в очите и разкри стоманената си същност, скрита под любезната външност.
— Аз съм Бенедикт, Мисти. Това ме прави най-опасният човек в стаята, повярвай ми. — И излезе.
— Това бе страшно... — треперех.
Алекс ме притисна до себе си и предложи малко топлина на измръзналата ми кожа.
— Ужасяващо. Не можах да дойда достатъчно бързо. Не мисля, че някога съм бил толкова уплашен.
— Не се чувствах заплашена, не и лично. Той се беше концентрирал върху теб. Мисля, че те вижда като младо момче, което ще бъде издигнато за президент от нас, подлите хора с дарби.
Алекс се усмихна горчиво.
— Но знае, че съм свързан с теб, това превръща и теб в мишена. — Взе чантата ми и пъхна учебника в нея. — Да се връщаме в стаята ти. Това място не ми харесва.
Огледах тъмните местенца между високите рафтове.
— И на мен, не и през нощта.
Пресякохме училищния вътрешен двор, за да стигнем до пансиона. Вратата, която водеше към моето крило, бе защитена с код. Исках да повдигна настроението, затова се отдръпнах леко назад.
— Хайде, свърши си работата.
Той ме потупа по челото.
— Забравила си кода?
— Не, просто ми харесва да те наблюдавам как работиш.
Алекс се засмя тихо и ми махна с ръка да отстъпя още по-назад.
— Между другото, какво е bokkie?
— Казал съм това? — Алекс се усмихна горчиво.
— Да. В библиотеката.
— Означава малка сърна, но също така любима.
Усмихнах се широко. Понякога нямам нищо против дарбата си.
Смутен, Алекс се обърна и задвижи пръсти по таблото. Вратата се отвори.
— Беше ли необходимо движението на пръстите? — попитах, като повторих движенията с моите. Нищо чудно, дето Дейвис подозираше, че се използва магия.
Той взе ръцете ми в своите и целуна връхчетата на ноктите ми.
— Не, но исках да ти дам нещо, на което да се възхищаваш.
— О, възхищавам се на теб... непрекъснато. Ти си един огромен ходещ бутон „харесвам“, Алекс дю Плеси.
Той се засмя.
— Това звучи наистина забавно. Това означава ли също така, че непрекъснато искаш да ме натиснеш?
— Да, моля. — Престорих се, че натискам копчето на ризата му. — Но без да те споделям на други страници.
— Ревнива си, нали?
— Да.
— Аз също. Хайде, покажи ми къде живееш, преди охраняващите коридорите да ме изхвърлят.
Поведох го нагоре по стълбите към стаята ми на втория етаж. Минахме покрай някои други момичета от пансиона. Те гледаха Алекс с широко отворена уста — не само защото нарушавах правилата, а защото просто караше челюстите да увисват, за което не можех да ги виня.
Отворих вратата на стаята си, за да пусна Алекс да влезе първи.
— Ето я моята бърлога.
Той спря на прага.
— Мисти, така разхвърляна ли си обикновено?
— Не съм разхвърляна! — Надникнах над рамото му. — О, господи! — Бях поразена и се притиснах в ръката му.
Вещите ми бяха разхвърляни навсякъде — чекмеджетата бяха обърнати, гардеробът изпразнен, чанти, портмонета и папки преобърнати наоколо. Опитах се да вляза, но Алекс препречи вратата с ръце.