— Недей. Уриел трябва да види това. Полицията също... предполагам. Не трябва да пипаш нищо.
Прилоша ми: беше все едно че са го причинили на мен, а не на стаята ми. Личните ми вещи бяха разпилени и се виждаха ясно — бельо, тоалетни принадлежности, снимки, писма, спомени.
— Но кой го е направил? Какъв е смисълът? Нямам нищо ценно, нито тайни.
„Наистина ли?“
„С изключение на това.“
„И става въпрос точно за това, предполагам.“
Хафса дойде, за да разбере защо все още стоим в коридора.
— Всичко наред ли е?
Направих място, за да й покажа стаята.
— Не, всъщност не е. — Гласът ми се прекърши и премина в ридание. Алекс ме погали със съчувствие по тила.
— Мисти, някой е проникнал в стаята ти! — каза тя, сякаш не бях се досетила и сама. — Да повикам ли мисис Хадълстън?
Погледнах Алекс. Той кимна. Това не можеше да остане само в кръга на хората с дарби.
— Благодаря. Тя ще поиска да извика полицията.
Хафса посочи стаята си по-нататък по коридора.
— Виж, можеш да изчакаш там, само ще телефонирам и ще докладвам за това.
— Благодаря. Оценявам го.
Затворих вратата на стаята си и заведох Алекс в стаята на Хафса. Тя бе украсила стените с плакати на любимите си велики автори — Ф. Скот
Фицджералд, Вирджиния Улф и Мая Анджелоу19 (вкусът й определено е интелектуален). Моите стени, в контраст с нейните, бяха колаж от любимите ми актьори от филми, които вървяха в момента, от телевизионни предавания, както и малка колекция от книги с поезия. Бях добавила и лични щрихи като например снимка на семейството ми от сватбата във Венеция на Диамант и Трейс. Доколкото успях да видя, сега всичко това беше просто куп от смачкани и разкъсани неща на пода.
— Не разбирам. Защо аз? Мислиш ли, че е бил Дейвис? — Потърках ръцете си над лактите. Представях си го как пълзи наоколо като хлебарка, но не изглеждаше вероятно да се е промъкнал незабелязан от приятелите ми, които непрекъснато влизаха и излизаха от стаите си.
Изражението на Алекс бе сдържано. Говореше с някого чрез телепатия — предположих, че с Уриел.
— Ури иска да знае кога за последно си била в стаята си.
— Бях в нея до около седем. Взех учебниците си по география след вечеря.
— Ако се вярва на Дейвис, по това време е бил на дебатите. Не обърнах много внимание на зрителите. Може би мис Кътси е обърнала.
— Предпочитам да е бил той, така поне натрапникът ще има лице. Със сигурност не може да има двама души, които дебнат около училището?
— Може и да лъже за това, че е чул речта ми.
— Не лъжеше, поне доколкото аз усещам, но може да не е останал до края на дебата, така че може да ни казва само половината истина.
Алекс предаде това на Уриел.
— Той каза да ти предам, че Виктор Бенедикт е на път, но ще бъде тук след няколко часа, тъй като сега е във Франция. Уриел иска брат му да разпита Дейвис.
— Добра идея. Никой не може да измами Виктор.
— Той е помолил Тарин да ти помогне да се справиш с полицията и персонала. Предлага след това да отседнеш при нас в хотела. Сега си превърната в мишена и не искам да оставаш тук сама.
Направих гримаса.
— Идеята може и да не се хареса на мисис Хадълстън.
— Всичко е наред. Мога да бъда много убедителен.
Тази вечер мислех, че употребата на дарбата му е напълно оправдана.
— Давай. Тя се придържа стриктно към правилата. Така че без нейното разрешение ще трябва да остана тук — и знам, че няма да спя.
— Мисти, позволи ми да ти кажа колко съжалявам, преди да дойдат. — Отиде до бюрото на Хафса, взе книга, после отново я остави. Неспокойствието му разкриваше дълбоката му тревога. — Мисля, че вината за случилото се е моя. Някой е разбрал за мен и това го е довело до теб. — Очите му бяха пълни с мъка и вина.
Прегърнах го през кръста, за да престане да се разхожда наоколо.
— Не бъди глупав, вината не е твоя, не е и моя. Заедно сме в това.
— Благодаря, bokkie. — Целуна ме леко по устните.
— Няма защо, Алекс.
Погледите ни се срещнаха, неговите пронизващо сини очи сякаш се гмурнаха дълбоко в мен. Имаше поне едно хубаво нещо в цялата тази работа: бях изправена срещу това със сродната ми душа до мен.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Полицията не откри отпечатъци в стаята ми, поне не и такива, принадлежащи на непознат.
— Ръкавици — каза отговарящият за огледа на местопрестъплението. — Повечето престъпници слагат такива. А в училище като това ще бъде почти невъзможно да се изолира ДНК проба от нашественика. Предполагам, сигурна сте, че не е някоя от вашите съученички? — Местната полиция не криеше факта, че се надява работата да е на вътрешен човек, на някоя прекрачила границите на правилата ученичка. Телефонното обаждане на Виктор Бенедикт ги бе спряло да отхвърлят проблема, без дори да го разследват, но жената, която снемаше отпечатъци, ме накара да се почувствам така, сякаш й губя времето.
19
20Псевдоним на Маргарет Джонсън (1928-2014). Американска поетеса, писателка, актриса и общественичка. Автор е на няколко автобиографични книги. - Б. пр.