— Да, права си. Съжалявам, Мисти. Просто намирам това за... трудно. — Алекс не беше свикнал да се грижи за някого. Това го плашеше. Виждах в него отчаяното желание да защитава и омразата към чувството за безпомощност. — Какво искаш да направя? Как мога да помогна?
— Просто бъди себе си. — Хванах го за ръката. Не исках да го натоварвам, не и в момента, когато той също имаше толкова много проблеми. — Справяш се чудесно.
Беше един часът сутринта, когато си легнахме. Делях една стая с Тарин в хотел в центъра на града, на „Паркърс Пийс“, тревиста ивица, която бе избегнала застрояването. За мен бе голяма утеха фактът, че тя бе съвсем близо в другото единично легло и че Алекс бе малко по-нататък по коридора. Верен на обещанието си да ми помогне, той ми поговори тихо чрез телепатия, преди да заспя, и така престанах да мисля прекалено много за нахлуването в личното ми пространство.
Но това се бе случило и не можех да проумея защо точно на мен.
— Взел ли е нещо? — Виктор Бенедикт стоеше заедно с мен в ужасното място, което бе моя стая.
Наведох се и вдигнах кутия за бижута.
— Не и нещо, което да съм забелязала. — Пантите бяха изтръгнати. Кутията бе боядисана в цветовете на знамето на Южна Африка, но сега само едната й страна бе все още закрепена на пантите, а съдържанието й бе разпръснато по пода. Не притежавах особено ценни дрънкулки, само няколко дребни нещица, които ми бяха дадени през годините. Прибрах ги в счупената кутия, тъй като нямаше къде другаде да ги поставя.
Виктор огледа стаята. Тя изглеждаше така, сякаш вихрушка бе съборила нещата от рафтовете и стените и бе извадила всичко от чекмеджетата. Само завесите с бамбукови щампи все още висяха.
— Не са влезли с цел кражба, а претърсване.
— Откъде знаеш? — Оставих кутията върху празната повърхност на шкафчето. От начина, по който нещата лежаха по пода, можех да възстановя движението на ръката, с което нашественикът ги бе разпилял.
— Не са взети малкото ценни неща като парите от портмонето ти. Знам, мислиш, че нямаш много, но тук все пак има доста неща, които биха могли да бъдат продадени, ако знаеш къде и ако си достатъчно отчаян да откраднеш. Паспортът ти например струва доста, но той го е унищожил. — Виктор го взе от купа, където той лежеше най-отгоре, и го остави на нощното шкафче. Беше разкъсан надве, а страницата със снимката ми я нямаше. — Зарядно, айпод, лаптоп. Нищо от това не е последен модел, но за тях все пак има пазар.
— Но ако е претърсване, той не е бил особено методичен.
— Не е бил, права си. — Виктор ме изгледа одобрително. — Осъзнах го преди малко, но ме интересува как ти се досети.
— От бъркотията. Мисля, че професионалистът би претърсил успешно нещата ми, без дори да разбера, че е идвал и си е отишъл, фактът, че нашественикът е извлякъл удоволствие от разрушението, предполага, че е бил ядосан. — Вдигнах снимката, на която се виждахме аз, Ейнджъл и Самър и която бе разкъсана на две части. Открих само онази част, на която бяха приятелките ми, аз липсвах.
— Откри ли нещо? — Виктор бе забелязал, че стоях съвсем неподвижно.
Подадох му половината от снимката.
— Останалата част не изглежда да е тук.
— А на нея е...?
— Аз съм. — Обърнах рамката, която някога бе обграждала снимката от сватбата. Снимката също бе разкъсана, този път на пет или шест парчета. Освободих парчетата от счупеното стъкло и ги съединих. Там, където бях аз, в далечния десен ъгъл, имаше дупка. — Виктор?
Той взе парчетата от треперещата ми ръка.
— Може би трябва да спреш, Мисти.
Никога не бях го чувала да говори така мило. Поклатих глава. Твърдо решена да изпробвам теорията си за нападението, вдигнах албума си за изрезки. Страниците се отделиха от подвързията. Натъпках ги обратно вътре, знаех, че всеки лист с моя снимка е откъснат; дори бебешките снимки, ако са били надписани.
— Това е нелепо. Защо ми го причинява?
— Ела тук. — Виктор ме дръпна към себе си и ме прегърна, принуждавайки ме да сложа край на търсенето. Не мисля, че дотогава го бях виждала да прегръща някого. Престори се, че не забелязва сълзите ми.
— Трябва да спреш сега. Мисля, че знаем какво се е опитал да постигне нашественикът, и ако продължиш, само ще му помогнеш да достигне целта си.
— Каква цел? — избърсах очите си в ръкава си.
— Той иска да те уплаши.
— Е, успял е, значи. Той твърди, че не трябва да съществувам или че той не иска да съществувам, нали?
Виктор бе напрегнат. Би предпочел да не обсъждаме този въпрос.