— Така разбирам аз ситуацията. Стореното отговаря на човек, който мрази хората с дарби като Дейвис.
— А какво ще кажеш за убиеца, нещо различно ли е?
— Не отговаря на модела на другите отвличания. При тях не е имало предупреждение, нищо подобно на това.
— Значи, бил е Дейвис?
— Възможно е. — Студените сиви очи на Виктор изразяваха съмнението му. — Той обаче каза, че не разследва сам.
— Мечтата му за голямо разкритие и спечелване на „Пулицър“ и слава... някак не виждам как съсипването на вещите ти влиза в тази схема. Той не знае, че много правителства са наясно със съществуването на хората с дарби, както и че осъзнават причините им да не натрапват присъствието си на широката общественост. Той мисли, че ние сме доказана тайна.
Аз все още разсъждавах за това, че не е бил сам в разследването.
— Има и други в света, които мислят като него?
— Доколкото успях да разбера от несвързаните отговори на Дейвис, съществува малка група кръстоносци, настроени срещу хората с дарби.
— И един от тях може да е извършил това, докато съм седяла в библиотеката, а Дейвис е бил на дебатите.
Тревогата ми бе достигнала такава степен, че се излъчваше от цялото ми същество.
„Хей, bokkie, какво има?“ Алекс трябваше да е на състезание с отбора от моето училище, не можеше да си позволи нарушение на концентрацията.
Исках да кажа „нищо“, но не можех. „Виктор току-що ме информира за съществуването на група хора, настроени срещу такива като нас, с дарбите, и съм малко разтревожена. Върни се към заниманията си.“
Виктор ме пронизваше с поглед.
— Мисти, мисля, че трябва да си починеш от това. Аз ще довърша тук. Защо не се върнеш на учебните занятия?
— Звучи добре. — Протегнах ръка към папката си по математика, едно от малкото неща, които бяха останали по рафтовете. От нея изпадаха конфети. — Какво?
Виктор я взе от мен и внимателно я отвори. Всеки лист, изписан с моя почерк, бе унищожен. Ксерокопията бяха останали незасегнати.
— Работите ми по биология и химия!
Той стигна до папките преди мен и погледна вътре.
— Същото.
Тревогата ми се покачи до невиждани размери по скалата на Рихтер.
„Край — ще се откажа от този дебат и ще дойда да те намеря!“
„Не! Не можеш да разочароващ другите. Аз ще... ще се оправя. Виктор се грижи за мен. Остани, моля те. Ще се чувствам по-зле, ако дойдеш.“
Алекс се съгласи, но много неохотно.
Виктор остави двете папки една върху друга.
— Наистина съжалявам, Мисти. Това е просто жестоко.
— Трябва да му е отнело доста време да сортира нещата, които се отнасят и не се отнасят до мен. — Не исках никога повече да бъда в тази стая. Унищожителят сигурно бе извлякъл някакво извратено удоволствие от стореното. — Това е работата ми по цели три предмета. Не е стигнал до географията, но само защото тя бе с мен.
— Ще кажа на учителите ти за случилото се.
— Но страниците не могат да бъдат възстановени, те бяха работата ми, бележките ми.
— Знам, съжалявам. Някои неща изобщо нямат смисъл. Има хора, които са чисто зло.
Приятелите ми бяха шокирани, когато чуха за станалото. Във вакуума, образуван от липсата на разумна причина за нападението, те измислиха множество обяснения, но нито едно от тях не бе така страховито като това да бъдеш мишена на непознат, мразещ хората с дарби. Умът ми нашепваше, че бе възможно това да бъде дори някой от моята група, някой от моето училище, който мисли като журналиста. Тази мисъл бе ужасна, защото започнах да подозирам всички.
„Но ти знаеш кога изричат истината — казах си. — А и всички са истински нещастни заедно с теб.“
Тони, Хафса и Анализ, чиито учебни предмети се покриваха с моя избор, веднага обещаха да направят ксерокопия на работите си. Хафса застана над машината в кабинета на секретарката, за да преснима работата си по химия, докато Анализ преглеждаше бележките си по математика, а Тони по биология.
— Около теб винаги се случват странни неща — удиви се Анализ и отвори папката си.
— Никога такива, уверявам ви. — Седях свита във фотьойла за посетители, притиснала колене към гърдите си.
— Може някой да е бил разтревожен от нещо, което някога си казала — предположи Хафса. — Знаеш, че можеш да бъдеш... хм... много директна.
— Не че това го извинява — побърза да добави Тони. — Ти не си виновна.
— Разбира се, че не си. Това бе само мисъл. — Хафса се изчерви и се зае да подреди записките.
Седмицата бе изпълнена с нещастие. Трябваше да бъда на седмото небе в дните след откриването на сродната си душа, но вместо това тънех в лошо настроение. Родителите ми говореха, че ще ме приберат у дома, и ми позволиха да остана едва след като ги уверих, че искам да бъда в Кеймбридж. Алекс бе тук, къде другаде бих могла да отида? Единствените хубави мигове бяха онези, прекарани насаме с него, но дори те само ми напомняха, че не мога да бъда с него на вълнуващия финал на състезанието. Малките неща придобиваха огромни размери за мен, защото се тревожех за всичко.