Позната ръка се появи до моята — силна, опитна.
— Проблем? — Алекс ми се усмихваше, но до момента, в който не видя изражението ми. — Наистина си заседнала, нали? Помислих, че се преструваш, защото искаш компанията ми.
— Това щеше да бъде мило. — Погледнах нагоре. Нямаше начин. Погледнах надолу. О, господи! Щях да остана на тази стена до края на живота си, и то само защото мислех, че ще го впечатля. А той дори не беше до мен, за да види.
— Наистина е много просто.
— Казва момчето, чийто захват е два пъти по-дълъг от моя.
— Жълтият маршрут е за деца.
— Не ме караш да се чувствам по-добре. — Ако имах свободна ръка, щях да го ударя.
— Окей, съжалявам. Виж, ще ти помогна да намериш следващата хватка. — Огледа стената около мен, после се обърна така, че ме обгърна, а ръцете му бяха от двете ми страни. Доближи устните си до ухото ми и запя само за мен. — Не вярвай, че някой изпитва към теб онова, което изпитвам аз в този момент.
Някак бе налучкал единственото, което можеше да ме разсмее.
Накара ме да пусна жълтата хватка и помасажира леко пръстите ми, за да отстрани сковаността им.
— Сега сложи ръката си тук. Досега трябва някак да си се досетила какво трябва да правиш. — Показа ми коя е следващата стъпка. Коляното му побутна моето отзад. — Сгъни крака си и го повдигни, да, това е. Намери издатината с пръстите на краката си.
— Може би ти ще бъдеш този, който ще ме спаси — изпях в отговор.
— И все пак, ти си моята опора.22 Това е: справяш се.
Когато той бе до мен, можех да продължа да се катеря със скоростта на охлюв. Бях опасана с въжета, но всъщност неговото неотклонно окуражаване ми помагаше да продължа
— Това е добре. Виждаш ли: ще стигнеш догоре, bokkie.
Почти бяхме стигнали върха
— Окей ли е сега?
— Да, благодаря.
Той се наведе по-близо към мен, като че ли се канеше да ме целуне.
— Ехо? Алекс, това там горе ти ли си? — извика глас отдолу.
Целувката бе отложена и Алекс погледна надолу.
— Йохан! Извини ме, Мисти. — И без повече суетене, той заслиза, като отново ме остави сама с мъките ми.
Хюго, Майкъл и Фил ме уговориха да превзема последните няколко метра и така стигнах платформата. Не можех да стоя права, само седях, подпряла глава на коленете си, мърморейки „никога повече”.
— Искаш ли да ти покажа как да слезеш? — попита Фил, най-добрият в катеренето от четиримата.
Поклатих глава.
— Не мисля, че си струва да чакаш Алекс. Той разговаря с чичо си. Страхотно, нали? Толкова съм доволен, че сега има семейство.
Кимнах. Не трябваше да ми е мъчно, че бях пренебрегната заради Йохан. Имаше много хора, които да ми помогнат, а Алекс вероятно нямаше представа колко ме бе страх от височините.
— И така, ще ми позволиш ли да ти покажа? — каза Фил. Мисля, че за разлика от сродната ми душа, той разбираше колко съм обезпокоена. Имахме онзи сладък миг на стената, а после Алекс ме изостави. — Няма друг път надолу, нали разбираш.
— А аз се надявах на криле — казах с леко треперещ глас.
— Много по-лесно е от катеренето.
— Да, просто е. — Хюго ми помогна да наглася въжетата. — Само ги дръж прави, в противен случай ще се люлееш като махало.
Майкъл потърка врата ми, за да ме успокои.
— И мисли: щом веднъж слезеш, никога повече няма да ти се наложи да се изкачиш по тази стена.
Ето това бе приятна мисъл. Изправих се, без да откъсвам поглед от Фил, който отпускаше въжето ми, и заслизах бавно надолу по стената. Никакво показно приплъзване от моя страна.
Стигнах до земята без нещастен случай, Фил ми вдигна палец, а Хамиш откачи въжетата, които ме опасваха.
— Искаш ли да опиташ отново? — попита той.
— Не и в този живот — отговорих искрено. Огледах се, като очаквах Алекс поне да ме поздрави, че съм преодоляла страха си от височини, но той беше при напитките с Йохан и зареждаше монети в автомата. — Благодаря, Хамиш, но приключих тук.
Момчетата се спуснаха по въжетата, сякаш бяха от Специалните части и спасяваха заложници.
— Има ли нещо по-предизвикателно? — попита Фил.
Оставих другите трима да се катерят по черния маршрут.
— Здравей, Алекс — казах тихо, приближавайки се до него и Йохан. — Здравейте отново, мистър Дю Плеси.
— Мисти — кимна Йохан.
— Е, Мисти, значи, слезе успешно? — обърна се към мен Алекс.