— Така ли? Много съм добър в излекуването на такива дребни неразположения. Искаш ли да те отърва от него?
— Такава ли е дарбата ти? — Изглежда, че не можех да отворя очи.
— Да. Мога да го премахна. Наистина е много просто.
Казваше истината.
— Е, ако няма да отвлече вниманието ти от пътя, ще ти бъда благодарна.
— Няма проблем. Само ще докосна челото ти. Няма да почувстваш нищо.
— Полезна дарба.
— И аз така мисля. — До челото ми се допря студен пръст. — Ще заспиш точно на три. Едно, две...
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
Под бузата ми имаше клонка.
Трябваше ми миг, за да го проумея. Я чакай малко: все още не проумявах. Отворих очи. Лежах по лице върху покритата с листа земя, а не в спалнята си.
— Какво, по дяволите...?
Някой се отдалечаваше от мен, листата шумоляха под ботушите му. Движенията ми бяха забавени, краката и ръцете ми се подчиняваха бавно на заповедите да се изправя. Беше ми много студено. Тъй като в —момента да седна ми се струваше нечовешко усилие, се претъркулих по гръб. Над главата ми се кръстосваха голи клони, по които се забелязваха само няколко съвсем изсъхнали листа, сякаш знаещи, че няма да устоят на следващия повей на вятъра. Осъзнах, че все още съм облечена с дрехите, с които бях в пицарията, но нощта си бе отишла и сега изгряваше зората. На следващия ден или на някой друг ден? Премръзналите птички се обадиха тъжно от къпинака.
Направих огромно усилие и седнах. Влагата бе проникнала през дрехите ми. На метър се забелязваше пепелта от изгаснал огън. Човек, загърнат в спален чувал, я разбъркваше с пръчка. Лицето му бе скрито и не можех да кажа дали го познавам.
Прекалено изтощена, за да помръдна, си позволих да изследвам възможните обяснения. Сън. Засмуках драскотината на дланта си — как я бях получила? — и устата ми се напълни с вкус на кръв и пръст. Нито един сън не може да направи това, не и с такава натрапваща се реалистичност.
Лагерували сме и съм изгубила паметта си? Напила съм се истински за първи път? Тези обяснения изглеждаха подобри. Но защо не бях в спален чувал като другия човек? Изглеждаше жестоко да ме остави да треперя, дори и да бях в безсъзнание.
Окей, може би си бях ударила главата и се бях озовала случайно в този лагер? Това трябваше да означава, че човекът ми е непознат. Щях да го помоля за помощ.
А какво, ако ме бе отвлякъл някой, който е против хората с дарби? Имах много слаб спомен, че бях натикана в абсолютния мрак, за да дойда дотук, и че после веднага заспах. Ако случаят беше такъв и това не бе някакъв сън, онова там най-вероятно бе човекът, който ме е отвлякъл.
Вече отчаяна, се огледах в опит да установя къде сме. Лежах в просека, заобиколена от високи и стари на вид дървета. Чувах автомобилно движение в далечината, но то идваше наистина от разстояние.
„Алекс, там някъде ли си?“ Телепатичната ми мисъл спря безславно на съвсем малко разстояние от мозъка ми. Не съм сигурна как можех да бъда толкова убедена в това, но то бе нещо като да знаеш колко далеч ще стигне гласът ти; телепатичната ми мисъл бе просто дрезгав шепот.
Обаче някой беше чул. Мъжът се обърна.
Йохан.
Не изглеждаше заплашително, загърнат уютно като индианец в спалния си чувал. Изражението му беше — е, ликуващо бе думата, която ми дойде наум. Кимна ми за добро утро и свали спалния чувал. Аз наистина никак не исках да излиза от него, щеше ми се да остане свит там, докато
побягна. И това, ако успеех да се освободя от чувството, че съм затисната от бетон.
— Добре ли спа, Мисти?
Въпросът му бе странно неподходящ, отправен към човек, който е „спал“ проснат на земята, върху легло от листа и без завивка.
— Какво правя тук, мистър Дю Плеси? — Избърсах дланите си в дънките, после ги поднесох към лицето си, за да духна върху премръзналите си пръсти. Бях уплашена до смърт, но предположих, че е по-безопасно да не го показвам.
— Мислех да тръгнем, след като закусим. Имам малко работа в Кеймбридж, после можем да продължим. — Разбута огъня и смръщи вежди при вида на мъртвата пепел. — Можехме да използваме Ив Бенедикт, ако беше тук, чувам, че е добър с пламъците. Реших обаче, че е твърде зает и малко по-стар. Не допускам, че това е един от скритите ти таланти, нали така?
Поклатих глава и уловените в косата ми листа паднаха.
— Срамота. Но все пак имаш дарби, които ще компенсират липсата на тази, сигурен съм. — Взе сухи съчки от купа, който бе направил малко по-встрани. Подреди ги старателно във формата на индианска колиба и драсна клечка кибрит. Гледах мълчаливо и спорех със себе си по въпроса дали ще успея да го надбягам. Аз съм дребна и лека и обикновено бягам бързо, но се бях събудила с чувството, че върху крайниците ми тежат окови. Разтрих глезените си. Той погледна ръцете ми. Престанах да се движа и отново пъхнах пръстите на едната си ръка под другата, за да ги стопля.