— След час ще ти донеса обяд. — Излезе и отново заключи вратата.
До седалката имаше бутон, с който се викаше стюapдecama. Имах ли смелост? Хебе не очакваше на борда да има още някого, затова дали въобще щеше да провери? А ако провереше, какво тогава? Дали така щях да поставя нея и екипажа в опасност? Предположих, че е вероятно. Нямаше да натисна бутона, докато нямах ясна представа какво да сторя. Да се боря с Йохан, докато сме във въздуха, беше като да пусна ято пчели в кабината — ужасно глупаво.
Което означаваше, че ще взема душ.
Съблякох се в малката кабинка и застанах под струята. Позволих на сълзите, които до този момент сдържах, да потекат сега, когато се смесваха с водата и нямаше кой да ги види. Грозната истина беше, че нямаше вероятност да изляза жива от това приключение. Йохан бе убивал и преди... лесно и без разкаяние. Засега имаше полза от мен, но му пречех да обсеби любовта на Алекс. Тази мисъл влошаваше още повече нещата: ако успееше да ме убие, щеше също така да съсипе живота на Алекс, да го принуди в мъката си да разчита на същия онзи човек, който му я бе причинил. Прииска ми се да се разкрещя при мисълта за тази гадост.
Обади се вътрешният ми глас:
Значи, приемаш, че Алекс има нужда от теб в живота си? Да.
Постъпи идиотски, като вдигна такава шумотевица в пицарията.
Знаех го и по онова време, благодаря. Просто... не се чувствам достатъчна за него.
Тогава е по-добре да се бориш за онова, което искаш... ако го искаш.
До смърт, обещах си.
Щом отхвърлих идеята да се съпротивлявам, докато бяхме във въздуха, реших да изчакам, докато слезем на земята и бдителността на Йохан бъде притъпена от мисълта, че съм кротка, покорна и съгласна с плановете му.
Зъбите ме боляха. Сега не беше времето да страдам от атака на истината. Да бъда кротка и покорна, това не беше измама: щях да остана пасивна, докато не дойдеше подходящият за съпротивление момент. А шансът ми щеше да бъде само кратка секунда, бях сигурна в това. Имаше различни неща, към които да се стремя: трябваше да остана в съзнание и да бъда извън обсега му. Колко далеч стигаше той? Не знаех. До този момент ме бе държал близо до себе си, когато искаше да ме скрие от останалите. Като се вземеше предвид дарбата ми за истината, моето собствено влияние се разпростираше до една стая; а отвъд нея хората бяха свободни да лъжат без никакво вмешателство. Трябваше да си осигуря това разстояние, преди да опитам.
И да помоля кого? Знаех, че представители на семейство Бенедикт живеят в Западна Америка — Ив и Феникс бяха в Калифорния. Колко далеч бе това? Проклех се, че никога не бях обръщала внимание на географската карта на Съединените щати, която със сигурност бях виждала много пъти. Имах смътен спомен за нещо, което се наричаше маршрутът Орегон, един от последните маршрути на заселниците, поради което знаех, че се намира в далечния край на страната. Докато си гризях ноктите и съжалявах за невежеството си по география, забелязах списание на самолетната компания в джобчето на седалката. Извадих го оттам и го прелистих на страницата на международните летища. Пилотът беше споменал Портланд. Макар че на картата не бяха показани границите на щатите, сега имах доста добра представа накъде сме се отправили: северно от Сан Франциско, южно от Сиатъл. Скалата предполагаше, че разстоянията пак са огромни. Не можех да разговарям с майка си от Кеймбридж, разстояние от около двеста километра, така че предполагах, че не е много вероятно да се свържа телепатично с Феникс или Ив.
Добре, просто трябваше да крещя за помощ и да се надявам, че някой от местните хора с дарби ще ме чуе. Дори да не можех да се спася, исках Алекс да знае, че е Йохан.
Нямаше да се откажа. Открих, че дълбоко в мен се крият твърдост и упоритост. До този момент Йохан се справяше лесно с мен само защото бях повече уплашена, отколкото ядосана, но в Орегон той щеше да открие, че съм момиче с дарба, на което му е дошло до гуша.
Феникс и Скай ме бяха посъветвали какво да правя, без да знаят, че щях да имам нужда от съветите им толкова скоро. „Оглеждай се за всичко, което може да бъде оръжие, и го използвай.“ Окей, имах дарбата си за истината, телекинетична сила и отлична координация между окото и ръката. Това трябваше да ми послужи за нещо. Нямаше да бъда като агне, което водят на заколение.
Наум ми дойде стих от любимо стихотворение на Дилън Томас: „Не си отивай кротко в тъмнината“.24 Макар и написан за хора, навлезли в старостта, беше подходящ за онова, пред което бях изправена. Методът на убиване на Йохан беше странно внимателен: престъпление, но без насилие. Щях да се съпротивлявам.
24
25Това е първият стих от едноименното стихотворение на Дилън Томас (1914— 1953), уелски поет, драматург и публицист. - Б. ред.