ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Все още беше ден, когато се спуснахме над Портланд. Часовите зони се бяха оказали в полза на пътуването ни и срядата се беше проточила като разтопена моцарела. Бях се възползвала от предимството да имам легло и се бях погрижила да си отпочина добре. Надявах се, че Йохан си седи на своята седалка, вратът му се схваща и не може да заспи, разтревожен, че мога да опитам да направя нещо. Тези мисли ми носеха леко задоволство. Закопчах колана, приготвяйки се за кацане. Гледах как земята се приближава и ми хрумна, че бях така заета със стратегии за бягство, че почти не се бях замислила за причините за идването на Йохан тук. Беше казал нещо от рода, че Денят на благодарността е време за семейството. Нито един член на моето семейство не живееше тук, а мислех, че Алекс е единственият му роднина.
„Единственият роднина, който го признава за такъв“, поправих се.
Но последното известно местонахождение на бащата на Алекс, брата на Йохан, беше Южна Америка, нали така? Може би щяхме да се качим на друг самолет. Йохан прикриваше следите си.
„Не му позволявай да те качи на друг самолет“, казах си. Тук поне говориш един и същи език с хората. Отиването на юг няма да подобри положението ти.
Приземяващите колела докоснаха земята.
Йохан влезе в кабината.
— Добре, Мисти. Сделката е същата и този път, надявам се, че си убедена, че е безполезно да викаш за помощ?
Кимнах.
— Само ще говоря с имиграционните власти и тръгваме. Страхувам се, че ни предстои пътуване с кола.
Е, поне нямаше да се качим на друг самолет.
— Добре.
Извади нов комплект пластмасови ленти.
— Ако нямаш нищо против.
Разбира се, че имах. Вдигнах ръцете си.
— Тази твоя дарба, страхотна е. — Питах се дали ласкателството няма да го накара да изтърве повече подробности за това как работеше дарбата му.
— Благодаря ти, мила моя. Намирам я за полезна. — Подръпна леко лентите и аз се изправих. — Хората просто не виждат онова, което искам да остане в нищото. Аз съм като невидимия човек, но с тази разлика, че мога да накарам и другите хора да изчезнат. Не можеш да си представиш какво ми е позволила дарбата ми през годините на дългото ми търсене. — Отвори вратата на кабината.
— По-добре ли се чувствате, мистър Смит? — попита Хебе, застанала на пътеката.
Йохан потри стомаха си.
— Само леко неразположение. Вече се чувствам много по-добре. — Ето, значи, как обясняваше честите си посещения в кабината.
Обаче лъжеше. Това ми даде първата възможност. Преднамерено оставих дарбата си да се изплъзне от контрола ми. Беше като да изпуснеш дъха си, след като твърде дълго си го сдържал; следваше незабавно облекчение.
— Надявам се, че не е било заради нещо, което сте яли? — Хебе му подаде дипломатическо куфарче.
Той отвори уста, за да потвърди, че е било точно така, но вместо това каза:
— Не, просто трябваше да проверя как се чувства някой в кабината. — И изглеждаше шокиран от признанието си.
На лицето на Хебе се изписа объркване.
Йохан побърза да смени темата.
— Е, добре тогава, ще се видим следващия път, когато реша да летя. В събота.
Странната му забележка бе заменена от мисли за обичайния сценарий, прилаган от страна на компанията към редовните пътници.
— Наистина, сър, за мен ще бъде удоволствие да ви видя отново на борда. Вие сте най-непретенциозният пътник. — Хебе смръщи вежди, изненадана от признанието си.
Йохан стисна болезнено китката ми. Беше разбрал кой е виновен.
— Ще се видим тогава. Довиждане.
Издърпа ме вън от самолета. Въздухът беше като струя студена вода в лицето.
— Още един такъв номер и ще бъда принуден да те убия — изсъска той.
— И бездруго ще ме убиеш — отговорих твърдоглаво.
— Имах предвид, че ще се наложи да убия стюардесата и пилота. Искаш ли това да тежи на съвестта ти?
Като че ли вината беше моя? Не аз отвличах някого тук.
В подножието на стъпалата чакаше черна лимузина.
Йохан отвори задната брата и ме бутна вътре.
— Към сградата на терминала — заповяда на шофьора.
Както и на „Станстед“, и тук ВИП персоните не се редяха на опашка като обикновените хора. Йохан ме остави в колата, докато попълваше имиграционните документи. Завърза пластмасовите ленти, които обвиваха китките ми, за вратата. Надявах се на кратък миг, в който ще мога да отправя молба към шофьора, но той слезе от колата и придружи Иохан, пъхнал ръка в джоба на сакото си. Цялото му поведение говореше, че е въоръжен и опасен и изпълнява ролята не само на шофьор, но и на охранител.