Обаче Иохан беше оставил дипломатическото си куфарче.
Подръпнах го с крак по-близо до себе си и се напрегнах, докато го качвах на седалката. Когато то докосна бедрото ми, се наведох и го издърпах в скута си с помощта на брадичката, което никак не беше лесно. Докато се потях от страх, че ще ме заловят, хвърлих поглед към терминала. Иохан беше близо, от другата страна на стъклото, и говореше със служителя, създавайки впечатление, че е спокоен и невинен пътник. Ръцете ми не можеха да свършат кой знае какво, но като дърпах и бутах куфарчето, успях да стигна до ключалката. Всичко това щеше да се окаже напразно, ако го бе заключил с комбинация. Клик — първата ключалка се отключи. Клик — после и втората. Повдигнах капака и пъхнах пръстите си в процепа. Беше почти празно, вътре имаше само няколко листа и снимки. Бързо прегледах тези, които бяха най-отгоре. На снимката се виждаше семейство пред синя къща с бяла ограда: мъж и жена и техният син, който изглеждаше на моята възраст или малко по-малък. Носеше бейзболна шапка, така че не можех да видя голяма част от лицето му, но бащата определено ми беше познат — смесица от Йохан и Алекс. Трябва да бе бащата на Алекс. Значи, това бе майката на Алекс — жената с бледото лице, измъченото изражение и кестенявата коса. Може би момчето бе друг техен син? От онова, което Алекс ми бе казал, съдех, че той дори не знаеше за съществуването на брат си.
Най-горният лист хартия беше от частна детективска агенция и разкриваше адрес и карта. Улица във Флорънс, Орегон. Картата показваше, че се намира на тихоокеанското крайбрежие. Сега знаех къде отиваме, но нямах представа защо Йохан мисли, че трябва да го придружавам в това пътуване. Той вече беше наясно какво мисли брат му за него; в това нямаше никакви лъжи. Това не беше приятелско ваканционно събиране.
Вдигнах бързо поглед и видях, че времето ми изтича. Йохан и охранителят вървяха обратно към колата. Затворих и закопчах куфарчето, после го ритнах там, където приблизително го бе оставил. Сега трябваше само да изглеждам невинна.
Йохан влезе в колата. Хвърли поглед на куфарчето, за да се увери, че е на мястото си, и дори да смяташе, че е преместено, като че ли не свърза това с мен. Почука на стъклото между нас и шофьора и лимузината тръгна. Той въздъхна доволно, придърпа куфарчето на коляното си, отвори го и остави паспорта си вътре. Забелязах, че е американски. Подозирам, че за човек с неговите таланти е много лесно да излъже за идентичността си. Можеше дори да има американско гражданство. Ако исках да се досетя за следващата му стъпка, щеше да е добре да знам нещо повече за него. Мълчанието не допринасяше за това. Помислих, че за човек в моето положение ще е естествено да попитам къде отиваме, въпреки че знаех отговора.
— Чичо Йохан, къде отиваме? — попитах толкова естествено, колкото дарбата ми позволяваше.
— Самопоканих се в дома на брат си за Деня на благодарността.
— А той знае ли, че и аз ще му гостувам?
Йохан се засмя тихо.
— Той не знае, че аз ще бъда там, така че със сигурност не знае и за теб. Ако бе човек, който спазва благоприличието, щеше да се интересува от сина си и хората в живота му, но ето как стоят нещата: за теб той е Роджър дю Плеси.
И с какво това по-точно беше по-добро от убийството? Преглътнах хапливата си забележка.
— Значи, искаш да го убедиш да промени отношението си към Алекс? — „Моля те, нека бъде нещо невинно като това.“
Йохан сви отвратено устни.
— Той не заслужава втори шанс със сина си. Изоставил го е тригодишен: достатъчно е да знаеш само това за брат ми. Моите собствени родители така се гордееха с него, обзалагам се, че са го окуражили да направи нещо подобно със собствената си плът и кръв.
— Било е много жестоко от страна на родителите на Алекс. — Поне в това можех да се съглася с него.
— Роджър е също като баща ни: със студено сърце, пълен с предубеждения. Време е да бъде изтръгнат от самодоволството си. Мисли си, че управлява семейството си, но никога не е разбирал какво е най-важното.
— И ти какво? Ще го изтръгнеш от самодоволството му!
Йохан поклати глава.
— Не, мила моя, ти ще направиш това.
Колата се носеше по магистралата, бързо подмина предградията на Портланд и продължи по откритото шосе. Гризях ноктите си и гледах през прозореца към полята, горите и хълмовете на Орегон. Местността беше красива в зимната си премяна от голи дървета и покрита със скреж трева.
— Интересно място е Орегон — каза Йохан сладкодумно, проследил погледа ми. — Износител е на огромен процент торф и тревни семена, един от най-крупните износители в света. Брат ми работи като представител на огромна компания за семена. Трябваше по-рано да се досетя къде ще се установи, след като толкова дълго обикаля света; още като дете разбираше много от растения.