— А ти от какво се интересуваше, чичо Иохан?
Той се усмихна леко.
— От нищо.
Опасна тема.
— А съпругата му, майката на Алекс, тя с какво се занимава?
— Мириам? Тя се крие.
— Искаш да кажеш, че се крие у дома си?
Той вдигна пръст, предупреждавайки ме да спра.
— Приключихме с въпросите.
Заплахата бе достатъчна да ме накара да млъкна. Бях толкова уморена, по-скоро уморена да бъда изпълнена с ужас, отколкото физически изтощена. Свих колене и опрях брадичката си на тях.
— Свали краката си от седалката.
Подчиних се. Обърнах се леко, така че главата ми да бъде подпряна на седалката и да не гледам към него, и затворих очи. Нямаше да насочвам вниманието към себе си, така че той да пожелае да използва силата си срещу мен. Мразех усещането за небитие. С дарбата си да контролира съзнанието ми той ми отнемаше основните жизнени права. Още малко и никога повече нямаше да се събудя.
Часове по-късно колата спря пред мотел.
— Запазих ви, както пожелахте, сър, най-голямото и най-добре оборудваното бунгало — каза шофьорът по интеркома. — Наетата кола ще бъде при вас утре сутринта в девет, ключовете ще бъдат под вратата.
— Благодаря ти, Чандлър.
— Благодаря ви, че избрахте „Силвър Фийт“. Наслаждавайте се на останалата част от престоя си.
— Имам намерение да направя точно това.
Йохан ме изгледа, без дори да уточни какво очаква от мен, тъй като вече знаех. Кимнах. Чандлър отвори вратата от неговата страна и Йохан слезе, като подръпна лентите около ръцете ми — сигнал, че трябва да го последвам. Ярките светлини на мотела се разливаха в мъгливата вечер и не стигаха по-далеч от няколко метра. Той се състоеше от големи бунгала и паркинг пред всяко от тях. Беше възможно да се влиза и излиза от стаята, без да се минава през обществени места, нямаше съмнение защо Йохан го бе избрал. Дори и Чандлър да мислеше, че е странно богат човек като Йохан да предпочете тризвезден мотел пред луксозен хотел, той нищо не каза.
— Ще ви донеса ключовете, сър. Обадих се, за да ги уведомя за пристигането ви, вратата е отключена.
— Отлично. — Йохан му кимна отсечено и го изчака да тръгне към рецепцията, преди да отвори вратата на номер пет. — Настани се удобно в банята, Мисти, докато се сбогувам с шофьора.
Поколебах се, питайки се дали това не е възможност да избягам. Само че китките ми бяха завързани.
Йохан ме изпревари.
— Помни, че всяко съпротивление от твоя страна ще ме накара да убия други хора.
Влязох в банята и седнах на ръба на ваната. Банята беше наскоро обновена: подът бе от тъмни плочки, огледалото бе лъскаво, а тоалетната и ваната чисто бели. Отворът на тоалетната беше бял като тебешир; изглеждаше едва ли не неизползвана. Малък сапун, опакован в красив лавандулов целофан. Нямаше прозорци. Вентилаторът на тавана жужеше и заглушаваше краткия разговор между Йохан и шофьора. Бунгалото бе много голямо, така че при всички случаи те бяха на достатъчно разстояние от мен и нямаше как да ги чувам.
Йохан почука на вратата.
— Вече е безопасно да излезеш.
Излязох и видях, че е дръпнал завесите. Две двойни легла бяха разделени от лавици, удобствата се допълваха от кухненски бокс. На кръглата маса до прозореца бе сервирана студена вечеря.
— Китките.
Вдигнах ръце и той преряза лентите. Кожата ми беше зачервена, тъй като китките ми бяха вързани доста часове. Йохан изрази неодобрение, сякаш вината бе моя.
— Предлагам да ги сложиш под студена вода.
Върнах се в банята и загледах с празен поглед отражението си в огледалото. Чувствах се празна. Лицето ми бе по-бледо от нормалното, сивите ми очи бяха широко отворени, тъй като бях в непрекъснато състояние на шок, косата ми бе рошава. Наплисках лицето си с вода, за да стимулирам мозъка си. Трябваше да запазя разсъдъка си и да продължа да търся онази слабост.
Долових тих шепот в самия край на сетивата си.
Bokkie?
„Алекс?“ Заля ме облекчение.
„Слава богу — най-после! Още си жива. Знаех си.“ Гласът му бе слаб, но въпреки това трябва да бе достатъчно близо, щом разговаряше с мен, в противен случай... явно имах халюцинации. Бях в задната част на бунгалото, Йохан беше до прозореца: може би това разстояние бе достатъчно, за да се освободя от влиянието му. Дори когато бяхме на терминала, той бе само от другата страна на стъклото, защото бе паркирал близо до сградата; до този момент не ни бе делило такова разстояние. Желанието му за простор се бе оказало първият недостатък в плана му.