— Надявам се да мине добре, Уриел. Желаем ти успех. — Той протегна ръка и стисна тази на американския си гостенин. Ето още един, който се държеше така, сякаш ни предстоеше важна битка.
— Добре, да тръгваме тогава. — Поех към вратата, преди Уриел да се е уплашил прекалено.
За щастие, пътуването до болницата не продължи много. Опал паркира на паркинга за посетители и стъпихме на влажния асфалт. Вечерта щеше да бъде слънчева след по-рано изсипалия се дъжд; пред нас се простираха дългите ни сенки и ни придаваха вид на извънземни. Бутнах Уриел с лакът, поставих пръсти до ушите си и ги помръднах като антени с надеждата да го разсмея.
— Какво правиш, за бога? — попита Опал, заключвайки колата с натискане на бутона на дистанционното.
Обикновените хора биха измислили някаква лъжа, нещо като това, че масажират слепоочията си, но аз не мога.
— Правя марсианец? — изречението излезе с въпросителен знак накрая, тъй като разбрах колко глупаво звучи.
— Ако не можеш да приемеш това сериозно, Мисти, може би щеше да е по-добре да останеш в колата. — Тонът й издаваше неодобрение и раздразнение от моите глупости, тя също бе нервна.
Уриел ми се усмихна.
— Всичко е наред, Опал. Тя ме кара да се отпускам. Чувствам се малко като риба на сухо. Знаеш ли, Мисти, напомняш ми за Ксав, но в добрия смисъл. — Прегърна ме през раменете и двамата поехме към срещата със съдбата му. — Той е клоунът на нашето семейство.
Настанихме се с питиетата си около маса с мозаечна шарка до вратата на кафенето. Ароматът на кафе се бореше с антисептичната миризма на фоайето на болницата — ароматът на кафе побеждаваше. Разбърках малиновото си фрапучино, наслаждавайки се на мраморния ефект през чистото стъкло. Опал поглеждаше часовника си на всяка минута.
— Тя закъснява.
— Предполагам, че с нейната работа не може просто да си тръгне в края на работното време — каза Уриел тихо. Кракът му под масата танцуваше нервно. Трябваше да направя нещо, за да го накарам да се успокои, или това щеше да бъде един неловък първи ден от остатъка от живота им.
— Добре, Уриел, ако можеш да си някакво животно, кое щеше да избереш? — Умът ми все още разсъждаваше над онази работа с алпаката, затова този бе първият въпрос, който ми хрумна. Обожавах разговорите, които започваха с „ако“, но само при условие, че не включваха лъжи и нищо в тях не ме караше да заставам нащрек.
— Мисти! — Опал дотолкова звучеше като майка ми, че беше обезпокоително.
— Не, всичко е наред. Опита се да ме разсее, докато чакаме. — Поне Уриел ме разбираше.
Леля ми издаде смешно тихо изсумтяване. Оприличих я на цирково пони, което отмята недоволно гривата си.
— Ще започна аз. Винаги съм мислела, че бих искала да бъда делфин — признах. — Страхотна способност за плуване, съчетана с огромна усмивка: какво да не харесаш?
Зад Уриел се приближи жена със стетоскоп в джоба. Франси, трябваше да е тя. Дребна, с късо подстригана тъмна коса, обрамчила малкото й личице. Стори ми се прекалено млада за лекарската престилка, напомняше ми за Пийс и Фелисити, когато ги заловях да се клатушкат наоколо, обули обувките с високи токчета на мама. Лицето на Опал грейна, но Уриел още не я беше забелязал. Франси спря, защото не искаше да прекъсва Уриел, който вече бе започнал да говори.
— Ако бях животно, щях да бъда... — Потърка гърдите си, после, когато му хрумна идея, се наведе напред. — Да, щях да бъда кондор. Представи си да летиш над Андите. Удивително. — Разпери ръце.
— Да, това би било удивително — каза Франси.
Уриел скочи и се изправи, а краката на масата застъргаха по пода, издавайки ужасен звук. Ако той беше кондор, щеше да изкряска изненадано и да се раздели с няколко от перата си.
— Здравейте. Аз съм Франси Кътси. — Стисна спокойно ръката на Уриел. — Предполагам, че ти трябва да си Уриел. Радвам се да те видя отново, Опал. А това трябва да е племенницата ти; Мисти5, нали? — Засмя се. — Звучи странно в слънчев ден.
— Да, често го чувам.
— Съжалявам, предполагам, че е така. Добре дошли в Кейптаун. — Съблече бялата си престилка и я преметна през гърба на стола. — Мога ли да ви донеса нещо?
— Добре сме, благодарим. — Уриел посочи почти недокоснатите ни питиета.
— Ще се върна след секунда. — Тя отиде до бара, за да си поръча кафе.
Заради Уриел се опитвах да не бъда нервна, но не можех повече да сдържам вълнението си.
— Е?
Погледът на Уриел проследи Франси, която си бъбреше с барманката.