Имахме толкова много неща да си кажем, ако това бе последният ни разговор.
„Алекс, съжалявам, че се държах така в пицарията.“
„И аз съжалявам, че не се справих по друг начин с нещата. Бях прекалено погълнат от срещата с чичо си и спечелването на състезанието, за да си представя как се чувстваш като изключена от всичко това. Държах се лошо с теб, приемах те за даденост, точно както баща ти каза, че ще стане.“
„Кой е с теб?“
Не исках да бъде сам, ако нещо се обърка.
„Всички — родителите ти, Уриел, Тарин, Виктор, Кристал, Ксав. Идват и още. Обадихме се във всички правителствени агенции, в които можахме. Няма да се измъкне, Мисти, обещавам ти.“
„Съжалявам за чичо ти.“
„Хм, със семейство като моето е по-добре да приема твоето, не смяташ ли?“
Запитах се мимоходом какво ли мисли баща ми, защото това бе най-лошият му кошмар. Не можех да си представя, че улеснява Алекс. Ако ме нямаше, в семейството ми щеше да цари бъркотия и то нямаше да може да се грижи за Алекс. Той щеше да има нужда от някого.
„Видях снимка. Мисля, че имаш брат.“
„Така ли? Наистина ли?“
„Изглежда на нашата възраст — или малко по-малък.“ „Не го помня.“ Сега, освен разтревожен, изглеждаше и тъжен. „Обзалагам се, че и той не знае за теб. Ще можете да започнете отначало.“
„Мисти, толкова си сладка, тревожиш се за мен, когато става въпрос за това да спасим теб.“
Избърсах горещите си сълзи.
„Няма да се стигне дотам. Кажи ми какво мога да направя за теб сега?“ „Просто бъди с мен.“
Трябва да бе усетил, че отчаяно имам нужда от утеха, защото започна много тихо да пее една от любимите ми песни:
„Страхуваш ли се да бъдеш сама? Защото аз съм загубен без теб.“25 „О, Алекс!“
„Аз съм загубен без теб“, прошепна той.
Както и аз без моята сродна душа. Песента му беше като нежно докосване и притъпяваше острите краища на ужаса ми. Чух шум до вратата на банята.
„Той се връща. Намери ме. Обичам те.“
Бързо изключих телепатията, преди Алекс да е успял да отговори. Нямаше време да отида до леглото, затова реших, че е по-добре да ме залови на входната врата, отколкото застанала подозрително тихо до прозореца.
— Допускам, че трябваше да го очаквам — въздъхна Йохан, като ме видя с ръка на бравата.
— Само исках да подишам малко чист въздух. — Това не бе лъжа. Исках да избягам колкото се може по-далеч от него.
— Значи, не си мислила за бягство?
— Разбира се, че мисля за бягство. — Той знаеше, че не мога да лъжа.
— И не се надяваш да получиш помощ от хората отвън, нали?
— В този мотел? Не.
Той потърка току-що обръснатата си брадичка.
— Може би трябва да те изпратя в нищото, просто за всеки случай. Искам да спя добре, без да се тревожа, че ще се промъкнеш навън.
— Няма да се промъкна — обещах. Надявах се да дойдат да ме спасят.
Той поклати глава.
— Знам, че не можеш да лъжеш, но можеш да изкривяваш думите. По-добре да се погрижа за безопасността си, за да не съжалявам. Няма да се разтревожа, ако прекараш нощта в нищото, но мисля, че предпочиташ алтернативата.
Ако ме приспеше, нямаше гаранция, че ще се събудя отново, когато другите пристигнат. Щях да бъда нито жив, нито мъртъв заложник. Не можех да измисля как да го спра. Спасителите ми трябваше да бъдат предупредени.
— В такъв случай може ли отново да отида до тоалетната?
Той сви рамене.
— Чудесно, но побързай. Искам да спя.
Трябваше да го накарам да се доближи до вратата, за да мога да изпратя предупреждението си. Беше оставил айфона и очилата си за четене на нощното шкафче. Използвайки телекинеза, вдигнах очилата от нощното шкафче и ги метнах през прозореца, като ги движех на височината на пода, за да не види преместването им. Телефонът му ги последва. Надявах се, че ще поиска да ги намери, преди да заспи.
— Няма да бързам. — Не, нямаше да бързам. Втурнах се в банята и затворих вратата.
Остани спокойна! Паниката се надигаше в мен.
„Алекс? Алекс?”
Нищо. Колко време щеше да е необходимо на Йохан да забележи, че му липсват някои неща?
„Алекс?“
„Мисти?“
„Имам секунди. Йохан отново ще ме приспи. Щом го направи, само той може да ме върне обратно. И няма гаранция, че ще го стори, ако се намесите.“
О“
„“
Не чух останалата част от неговото „добре“. Йохан бе намерил телефона и очилата си. Пуснах водата в тоалетната и излязох. Умът ми болезнено ми напомни, че кремавите мотелски стени и кафявите завеси може да са последното, което ще видя. Пъхнах се в леглото и зачаках. „О, господи, помогни ми!“