Йохан кимна и се спря до рамото ми с вдигнат пръст.
— Спи добре. Утре всичко ще е свършило.
И тази мисъл трябваше да ме успокои?
Той е луд: не му казвай къде да се завре, макар и много да искаш да го направиш.
Крещейки вътрешно „само така можех да „редактирам“ следващите си думи.
— Моля те, чичо Йохан, ще ме събудиш, нали?
Той просто се усмихна.
— Едно, две...
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
— Хайде, събуди се и ставай!
Йохан беше ужасяващо весел. Това означаваше, че никой не бе нахлул в стаята ни през нощта, че все още бях негова затворничка, но също така и че ме бе събудил. Последното беше добрата новина.
— Честит Ден на благодарността! — Остави чашка кафе на нощното ми шкафче.
— Благодаря. — Отпих от горчивата напитка. Вкусът й ме увери, че наистина не обичах кафе толкова рано сутринта.
Той плесна крака ми през завивката с приятелски жест.
— Побързай и го изпий. Ще закусим набързо, после ще потеглим. Трябва да стигнем до Роджър по обяд.
— Окей. — Страхът ми се показа с рев от скривалището си, където се бе крил през небитието на нощта. Така ли се чувстваше мишката, когато котката си играеше с нея: лъчи надежда, сменящи се с отчаяние?
Заставих се да продължа играта, взех чисти дрехи от онези, които ми беше купил, и влязох в банята. Знаех, че е прекалено близо, но това не ме спря непрекъснато да опитвам да се свържа с Алекс. Не получих отговор и не ми беше трудно да си представя, че това е защото там няма никого, защото спасителите ми са се оказали илюзия...
„Престани.“ Наплисках лицето си с вода, достатъчно студена, та да послужи като наказание. „Разговорите през изминалата вечер не са били плод на въображението ти.
Нито пък бях сънувала предсказанието на Тарин за съдбата ми.
Най-вероятният момент за действията на спасителната група беше точно при излизането ни от бунгалото. Те със сигурност бяха имали достатъчно възможности да обградят мотела? Алекс искаше да попречи да стигна до Флорънс, а това бе единственият му шанс, преди да потеглим. Трябваше да държа паниката си под контрол и да се погрижа Йохан да отвори, за да разберат, че съм в съзнание; те нямаше да действат, преди да се уверят.
Заредена вече с по-позитивно настроение, излязох от убежището си и се върнах в централната стая. Дори успях да изям половин кифла, докато слушах Йохан да говори за свързаните с Деня на благодарността американски обичаи. Слушайки го и гледайки как емоциите се изписват върху восъчното му лице, ми хрумна, че той наистина е самотен. Каква ирония, мъжът, който се криеше в убиеца, търсеше любов. Целта му бе да се измъкне от това и Алекс да бъде неговото семейство; такива като мен, паднали като жертви по време на лова, бяха само странични щети и нямаха никакво значение за крайния резултат. Чудех се дали нещо от ставащото е лично свързано с мен.
— Влезе ли в стаята ми, Йохан?
— О, да. — Той се усмихна така, сякаш ми бе направил огромен комплимент. — Стигнах до решението, че трябва да те отстраня от пътя си, затова търсех повече информация за теб.
— Унищожил си всяка следа от мен.
— Това бе двойно съобщение. Надявах се, че Виктор Бенедикт ще заключи, че е някой от хората на Ели Дейвис, но това ще има смисъл на по-късен етап, когато всичко се разкрие. — Каза последното като фокусник, готвещ се за най-добрия си номер.
— Мислиш ли, че Алекс все още ще иска да живее с теб, когато всичко се разкрие?
Той изглеждаше истински изненадан, че се съмнявам в това.
— Защо?
„Защото ще си убил другата половина от душата му.“
— Не смятам, че ще хареса някои от нещата, които си сторил.
Със сръчно плъзване на ножа той покри кифлата си с дебел слой фъстъчено масло, лепкави кафеникави бучици, разстлани върху сухата повърхност.
— Ще се примири. Ще разбере, че съм го направил за негово добро. Сродните души са неуместно отвличане на вниманието. — Отхапа и една трета от кифлата изчезна. — Аз се справям чудесно без моята.
Имаше лекари за психиатрични случаи като неговия, които за нищо на света не биха се съгласили с казаното.
Изтръсках трохите от скута си.
— Готова съм.
— Добре. — Изгълта и остатъка от кифлата на три хапки. — Много си смела, Мисти, държиш се по-добре, отколкото очаквах. Не остава още много.
Не бях смела: просто нямах избор. Йохан завърза китките ми за последен път, както се надявах. Отвори вратата и ме изведе навън. Наетата кола, черешовочервен шевролет, ни чакаше във вътрешния двор.